Престъпление и наказание

И като дръпна от Соня банкнотата, Катерина Ивановна я смачка в ръката си и я запрати право в лицето на Лужин. Топчицата го удари по окото и отскочи на пода. Амалия Ивановна се спусна да вдигне парите. Пьотр Петрович се ядоса.

— Спрете тази луда! — завика той.

В този момент на вратата до Лебезятников се появиха още няколко лица, между които надничаха и двете дами от провинцията.

— Как, луда? Аз ли съм луда? Глупак! — изпищя Катерина Ивановна. — Ти си глупак, мръсен съдийски плъх, долен човек! Соня, Соня да му открадне пари! Соня — крадла! Тя по-скоро ще ти даде, глупако! — И Катерина Ивановна истерично се разсмя. — Я го вижте глупака! — обръщаше се тя на всички страни, като сочеше на всички Лужин. — Как! И ти също? — забеляза тя хазайката. И ти също, саламджийке такава, твърдиш, че тя била „крал“, подъл пруски кокоши крак в кринолин! Ах, вие! Ах, вие! Та тя изобщо не е излизала от стаята, а като излезе от тебе, подлецо, веднага седна тук, до Родион Романович)… Обискирайте я! Щом никъде не е излизала, значи, парите са у нея! Търси де, търси, търси! Само че ако не намериш, тогава прощавай, миличък, но ще отговаряш! При царя, при царя, чак при Царя ще стигна, при милосърдния, ще се хвърля в нозете му още сега, още днес, аз, беззащитната! Мене ще ме пуснат! Ти мислиш, че няма да ме пуснат? Лъжеш се, ще отида! Ще отида, а-а! Ти на това ли се надяваше? Аз, брат, съм упорита! Ще ти приседне! Търси де! Търси, търси, хайде търси!

И Катерина Ивановна в изстъпление, разтърсваше Лужин влачейки го към Соня.

— Аз съм съгласен и отговарям… но престанете, госпожо престанете! Твърде добре виждам, че сте упорита!… Това… това… това как да стане? — мърмореше Лужин. — То трябва да стане в присъствието на полицията… макар че впрочем свидетелите и сега са предостатъчно… Аз съм готов… Но, така или иначе, за мъж е неудобно… поради пола… Може би с помощта на Амалия Ивановна… макар че впрочем тези работи не се правят така… Та как, значи?

— Който искате! Който иска, той да обискира! — викаше Катерина Ивановна. — Соня, обърни си джобовете! Ето, ето. Гледай, изверг, ето, празен е, тук беше кърпата, джобът е празен, виж! Ето и другия джоб, ето, ето! Виждаш ли! Виждаш ли!

И Катерина Ивановна не обърна, а просто измъкна навън двата джоба един след друг. Но от втория, десния джоб изведнъж изскочи някаква хартийка и като направи във въздуха парабола, падна в краката на Лужин. Всички видяха; мнозина извикаха. Пьотр Петрович се наведе, вдигна с два пръста хартийката от пода, показа я на всички и я разгъна. Това беше банкнота от сто рубли, сгъната на три. Пьотр Петрович описа с ръката си кръг, показвайки на всички банкнотата.

— Крадла! Вън от квартир! Полис, полис! — закрещя Амалия Ивановна. — Тях трябва в Сибир изгонил! Вън!

От всички страни полетяха възклицания. Расколников мълчеше, без да сваля очи от Соня, само от време на време бързо поглеждаше Лужин. Соня стоеше на същото място, сякаш загубила съзнание: тя дори почти не беше учудена. Изведнъж червенина заля цялото й лице, тя извика и закри лицето си с ръце.

— Не, не съм аз! Не съм ги вземала! Не знам! — изкрещя тя със сърцераздирателен глас и се хвърли към Катерина Ивановна. Тя я прегърна и силно я притисна към себе си, сякаш с гърдите си искаше да я защити от всички. — Соня! Соня! Аз не вярвам! Виждаш, че не вярвам! — крещеше (въпреки цялата очевидност) Катерина Ивановна и я люлееше в ръцете си като дете, целуваше я безброй много пъти, хващаше я за ръцете и силно-силно ги целуваше (просто впиваше устни в тях). — Ти да откраднеш! Глупави хора! О, Господи! Глупави сте вие, глупави — викаше тя, обръщайки се към всички, — та вие още не знаете, не знаете какво сърце има тя, какво момиче е! Тя да открадне, тя! Тя последната си дреха ще свали и ще я продаде, боса ще тръгне и ще ви даде, ако се нуждаете, ето каква е тя! Защото моите деца загиваха от глад, затуй има сега жълт билет, заради нас!… Ах, покойнико, покойнико! Ах, покойнико, покойнико! Виждаш ли? Виждаш ли? Ето ти помен! Господи! Че защитете я, какво стоите всички? Родион Романович! Вие защо не се застъпите? Нима и вие вярвате? Вие не струвате колкото малкото й пръстче, всички, всички, всички, всички! Господи! Че защити я най-после!

Плачът на нещастната, туберкулозна, беззащитна Катерина Ивановна направи сякаш силно впечатление на присъстващите. Толкова безпомощност, толкова страдание имаше в това изкривено от болка, изпито туберкулозно лице, в тези изсъхнали, целите в спекла се кръв устни, в този хриптящ глас, в тези ридания, които напомняха плача на дете, в тази доверчива, детска и същевременно отчаяна молба за защита, че, изглежда всички съжалиха нещастницата. Пьотр Петрович поне веднага я съжали.