Престъпление и наказание

— Не? Не знаете? — попита повторно Лужин и помълча още няколко секунди. — Помислете, госпожице — започна той строго, но някак все още увещаващо, — разсъдете, съгласен съм да ви дам още време да размислите. Разберете, моля ви се: ако аз не бях толкова сигурен, то, разбира се, при моята опитност не бих рискувал така направо да ви обвиня; защото за подобно пряко и гласно, но лъжливо или дори само погрешно обвинение в известен смисъл отговарям самият аз. Зная това. Тази сутрин обмених за нуждите си няколко петпроцентови облигации срещу номинална сума три хиляди рубли. Сметката е в портфейла ми. Като се върнах вкъщи — свидетел ми е Андрей Семьонович, — започнах да броя парите и като преброих две хиляди и триста рубли, прибрах ги в портфейла си, а портфейла — във външния джоб на палтото. На масата бяха останали около петстотин рубли в банкноти и между тях три банкноти от по сто рубли. В този момент дойдохте вие (по моя покана) — и през цялото време бяхте извънредно смутена и дори на три пъти посред разговора ставахте и, кой знае защо, бързахте да си отидете, въпреки че разговорът ни не беше свършил. Андрей Семьонович може да потвърди всичко това. Навярно и вие самата, госпожице, няма да откажете да потвърдите и да заявите, че ви повиках чрез Андрей Семьонович с единствената цел да поговоря с вас за самотното и безпомощно положение на вашата роднина Катерина Ивановна (на помена у която не можах да дойда) и затова колко добре би било да се уреди в нейна полза някаква подписка, лотария или нещо подобно. Вие ми благодарихте и дори се просълзихте (аз разказвам всичко, както беше, първо, за да ви припомня и, второ, за да ви покажа, че от паметта ми не се е заличила И най-малката подробност). После взех от масата банкнота от десет рубли и ви я дадох от свое име за вашата роднина, като помощ на първо време. Андрей Семьонович видя всичко това. После ви изпратих до вратата — вие бяхте все така смутена, — след което останах насаме с Андрей Семьонович и като поговорих с него десетина минути, Андрей Семьонович излезе, а аз пак седнах до масата, на която бяха парите, с цел да ги преброя и да ги сложа, както бях намислил, отделно. За мое учудване оказа се, че една банкнота от сто рубли липсва. Така че благоволете да прецените: да подозирам Андрей Семьонович ми е съвсем невъзможно; срамувам се дори от мисълта за това. Да сбъркам при броенето, също не съм могъл, защото минута преди да дойдете, след като приключих всички сметки, резултатът беше верен. Съгласете се сама, че спомняйки си смущението ви как бързахте да си отидете и най-после това, че държахте известно време ръцете си на масата; вземайки предвид най-после общественото ви положение и свързаните с него навици, аз, тъй да се каже, с ужас и дори против волята си бях принуден да се спра на това подозрение — разбира се, жестоко, но справедливо! Ще добавя още и ще повторя, че въпреки цялата ми очевидна увереност разбирам, че все пак в това мое обвинение се съдържа известен риск за мене. Но, както виждате, не го премълчах; аз се възмутих и ще ви кажа защо: единствено, уважаема, единствено поради вашата черна неблагодарност! Как? Аз ви каня в интерес на крайно бедната ви роднина, аз ви давам, според възможностите си, помощ от десет рубли, а вие веднага, в същия миг се отплащате за всичко с подобна постъпка! Не, това е вече лошо! Трябва да ви се даде урок. Тъй че размислете: нещо повече, като ваш искрен приятел аз ви моля (защото по-добър приятел от мене вие не можете да имате в тази минута): опомнете се! Иначе ще бъда неумолим! И така?

— Аз нищо не съм вземала от вас — прошепна Соня ужасена. — Вие ми дадохте десет рубли — ето, вземете ги. — Соня извади от джоба си кърпичка, напипа възелчето, развърза го, извади банкнота от десет рубли и протегна ръка към Лужин.

— А за останалите сто рубли не си признавате? — с укор и настойчиво произнесе той, без да взема банкнотата.

Соня се озърна. Всички я гледаха с такива ужасни, строги, подигравателни, ненавиждащи лица. Тя погледна Расколников… той стоеше до стената, скръстил ръце, и я гледаше с огнени очи.

— О, Господи! — извика Соня.

— Амалия Ивановна, ще трябва да се съобщи в полицията и затова, покорно ви моля, изпратете сега да викнат портиера — тихо и дори ласкаво каза Лужин.

— Гот дер бармхерциге!26 Аз така и предполагал, че тя крал! — плесна с ръце Амалия Ивановна.

— Така сте предполагали? — подхвана Лужин. — Следователно и преди сте имали поне известни основания да направите такова заключение. Моля ви, дълбокоуважаема Амалия Ивановна, да запомните думите си, произнесени впрочем пред свидетели.

От всички страни изведнъж се заговори високо. Всички се размърдаха.

— Ка-ка-ак! — извика изведнъж опомнилата се Катерина Ивановна и като луда се спусна към Лужин. — Как! Вие я обвинявате в кражба? Соня? Ах, подлеци, подлеци! — И като се втурна към Соня, тя я стисна като в менгеме със сухите си ръце.

— Соня! Как си посмяла да вземеш от него десет рубли! О, глупава! Дай ги тук! Дай веднага тези десет рубли — ето!