Престъпление и наказание

Расколников се прояви като деен и енергичен адвокат на Соня срещу Лужин, въпреки че самият той носеше в душата си толкова ужас и страдание. Но след като бе изстрадал толкова много сутринта, той сякаш се радваше на възможността да промени изживяванията си, които ставаха вече непоносими, да не говорим пък колко лично и сърдечно чувство бе вложил в стремежа си да се застъпи за Соня. Освен това той си мислеше и страшно се тревожеше, особено в някои моменти, за предстоящата среща със Соня; той трябваше да й каже кой е убил Лизавета и предчувстваше страшното мъчение, което го очакваше, и сякаш искаше да го отпъди с ръце. Затова, когато на излизане от Катерина Ивановна възкликна: „Е, какво ще кажете, сега София Семьоновна?“, той явно се намираше в някакво външно възбудено състояние на бодрост, дързост и съзнание за неотдавнашната победа над Лужин. Но му се случи нещо странно. Когато стигна до квартирата на Капернаумов, почувства внезапна отпадналост и страх. Спря се в размисъл пред вратата, задавайки си странния въпрос: „Трябва ли да кажа кой уби Лизавета?“ Въпросът бе странен, защото изведнъж в същия момент почувства, че не само не може да не каже , но дори да отдалечи тази минута, поне временно, му е невъзможно. Още не му беше ясно защо е невъзможно; само почувства това и мъчителното съзнание за безсилието му пред необходимостта почти го смаза. За да не разсъждава и да не се измъчва, той бързо отвори вратата и от прага погледна Соня. Тя седеше, облакътена на масичката, закрила лице с ръце, но като видя Расколников, бързо стана и тръгна към него, сякаш го беше чакала.

— Какво щеше да стане с мене, ако не бяхте вие! — каза тя бързо, когато станаха един срещу друг в средата на стаята. Очевидно тя искаше само да му каже това час по-скоро. И затова го чакаше.

Расколников се приближи до масата и седна на стола, от който тя току-що беше станала. Тя застана на две крачки от него, точно като вчера.

— Е, Соня? — каза той и изведнъж почувства, че гласът му трепери. — Всичко се основаваше на „общественото положение и свързаните с него навици“. Разбрахте ли това одеве?

Лицето й изрази страдание.

— Само не ми говорете като вчера! — прекъсна го тя. — Моля ви се, не започвайте. И без това съм достатъчно измъчена…

Тя побърза да се усмихне, уплашена, че може би упрекът ще го разсърди.

— Аз от глупост избягах. Какво ли става там сега? Щях вече да отида, но все си мислех, че… вие може да дойдете.

Той й разказа, че Амалия Ивановна ги пъди от квартирата и че Катерина Ивановна е изтичала някъде „да търси правда“.

— Ах, Боже мой! — плесна с ръце Соня. — Да вървим по-бързо… И тя сграбчи наметалцето си.

— Вечно едно и също! — извика раздразнен Расколников. — Вие само за тях мислите! Останете с мене.

— А… Катерина Ивановна?

— А Катерина Ивановна, разбира се, няма да ви отмине, ще дойде при вас, щом е излязла от къщи — с погнуса добави той. — А ако не ви завари, пак вие ще бъдете виновна…

Соня приседна на стола в мъчителна нерешителност. Расколников мълчеше, гледайки в земята и обмисляйки нещо.

— Да предположим, че Лужин сега не е искал — започна той, без да поглежда Соня. — Само да беше поискал или някак да му беше изгодно, той би ви изпратил в тъмница, ако не се бяхме случили ние с Лебезятников! А?

— Да — каза тя със слаб глас. — Да! — повтори разсеяно и тревожно.

— А аз наистина можеше и да не бъда там! Лебезятников пък се появи съвсем случайно.

Соня мълчеше.

— Ами ако бяхте отишли в тъмница, тогава? Помните ли какво ви говорих вчера?

Тя пак не отвърна. Той изчака.

— А аз мислех, че пак ще завикате: „Ах, не говорете, престанете!“ — засмя се Расколников, но някак насила. — Какво, пак ли мълчите? — попита след минута. — Нали трябва да разговаряме за нещо? За мене би било интересно да разбера как бихте решили вие сега един „въпрос“, както казва Лебезятников. (Той като че започваше да се обърква.) Не, наистина, сериозно говоря. Представете си, Соня, че предварително знаехте всички намерения на Лужин, знаехте, и то със сигурност, че те биха погубили окончателно Катерина Ивановна и децата; и вас покрай другото (тъй като вие не се смятате за нищо, затова покрай другото). Полечка също… защото и на нея й предстои този път. Та ето: ако сега изведнъж бяха ви предоставили вие да решите — той или те да живеят, тоест Лужин ли да живее и да върши мръсотии или Катерина Ивановна да умре? Как бихте решили: кой от тях да умре? Питам ви.

Соня го погледна с безпокойство. Тя долови нещо особено в тези неуверени думи, с които той подхващаше нещо издалече.

— Предчувствах, че ще попитате нещо такова — каза тя, като го погледна изпитателно.

— Добре, нищо; но все пак как бихте решили?

— Защо питате за неща, които са невъзможни? — с отвращение каза Соня.

— Значи, по-добре е Лужин да живее и да върши мръсотии! Вие и това ли не се осмелихте да решите?

— Нима мога да зная каква е Божията воля!… И защо питате неща, за които не бива да се пита? Защо са нужни такива празни въпроси? Как може да стане така, че да зависи от моето решение? И кой ме е избрал да съдя: кой да живее и кой да не живее?