Престъпление и наказание

— А онези пари… впрочем не зная дори дали там имаше пари — добави той тихо и сякаш в размисъл, — аз тогава свалих от шията й кесийка от чортова кожа… пълна такава, натъпкана кесийка… и даже не я отворих; сигурно не съм успял… А нещата, все някакви копчета за ръкавели и верижки — всички тези неща и кесийката скрих в един чужд двор на В-ия булевард, под един камък, още на другата сутрин… Всичко е там и досега…

Соня напрегнато слушаше.

— Но тогава защо… нали казахте: за да ограбя, а нищо не сте взели? — попита тя бързо, хващайки се за сламката.

— Не знам… още не съм решил — дали ще взема тези пари, или не — каза той пак, като че размисляйки, и изведнъж се опомни и се усмихна бързо, само за миг. — Ех, каква глупост изтърсих сега, а „Дали не е луд?“ — помисли Соня за момент. Но веднага реши: „Не, нещо друго е.“ Тя не разбираше нищо, абсолютно нищо!

— Знаеш ли, Соня — каза той изведнъж с някакво вдъхновение, — знаеш ли какво ще ти кажа: ако бях убил, защото съм бил гладен — продължи той, като наблягаше на всяка дума и я гледаше загадъчно, но искрено, — аз сега… щях да съм… щастлив! Знай това’…. Но защо, защо — извика той след миг едва ли не с отчаяние, — защо ти е нужно да си призная, че съм извършил зло? Защо ти е нужно това глупаво тържество над мене? Ах, Соня, за това ли дойдох при тебе сега!

Соня пак понечи да каже нещо, но си замълча. — Затова снощи те виках да дойдеш с мене, защото сега имам само тебе.

— Къде ме викаше? — попита плахо Соня.

— Не да крадем и да убиваме, не се безпокой, не за това — усмихна се той жлъчно, — ние сме различни хора… И знаеш ли, Соня, та аз едва сега, едва сега разбрах къде те виках вчера. А вчера, когато те виках, и аз не разбирах къде. За едно само те виках, за едно идвах: да не ме изоставиш. Нали няма да ме изоставиш, Соня?

Тя стисна ръката му.

— Но защо, защо й казах, защо й открих! — възкликна той след минута в отчаяние, като я гледаше с безкрайна мъка. — Ето, ти чакаш от мене обяснение, Соня, седиш и чакаш, виждам го; а какво мога да ти кажа? Та ти няма нищо да разбереш, а само страшно ще се измъчиш… заради мене! Ето, ти плачеш и пак ме прегръщаш — кажи, защо ме прегръщаш? Затова, че не можах да понеса всичко сам и дойдох да го стоваря и върху друг: „Страдай и ти, ще ми е по-леко!“ Нима можеш да обичаш такъв подлец?

— Но не се ли мъчиш и ти? — извика Соня. Същото чувство нахлу пак като вълна в душата му и пак я смекчи за миг.

— Соня, аз имам зло сърце, запомни го: това обяснява много неща. Затова съм тук, защото съм зъл. Има такива, които не биха дошли. А аз съм страхливец и… подлец! Но… нека, това не е важно!… Сега трябва да ти разкажа, а не мога да започна…

Той млъкна и се замисли.

— Е-е-ех, различни хора сме ние! — извика той пак. — Не си подхождаме. Но защо, защо дойдох! Никога няма да си го простя!

— Не, не, добре е, че дойде! — възклицаваше Соня. — По-добре е да зная! Много по-добре!

Той я погледна с болка.

— Защо не всъщност — каза, сякаш беше размислил. — Та това наистина беше така! Ето какво: аз исках да стана Наполеон и затова убих… Е, разбираш ли сега?

— Н-не — наивно и плахо прошепна Соня, — но… говори, говори! Аз ще разбера, аз в себе си всичко ще разбера. — умоляваше го тя.

— Ще разбереш! Е, добре, ще видим! Той млъкна и дълго обмисля.

— Цялата работа е следната — аз си зададох веднъж такъв въпрос: ако Наполеон се беше озовал например на моето място и за да започне кариерата си, нямаше на разположение нито Тулон, нито Египет, нито прехода през Монблан, а вместо всички тези красиви и монументални неща имаше чисто и просто някаква смешна бабичка, вдовица на регистратор, която на всичкото отгоре трябва да бъде убита, за да се измъкнат парите от сандъчето й (за кариерата, разбираш ли?), е, би ли се решил той на това, ако нямаше друг изход? Не би ли се погнусил, че е някак прекалено немонументално и… е грехота? Та, казвам ти, над този „въпрос“ се мъчих ужасно дълго време, така че страшно се засрамих, когато най-после се сетих (някак изведнъж), че не само не би се погнусил, но дори и през ум не би му минало, че това не е монументално… той дори не би разбрал напълно от какво трябва да се гнуси. И ако наистина не би имал друг изход, така би я задушил, че да не гъкне, без хич да се замисли!… Е, и аз… зарязах разсъжденията… и я убих… по примера на авторитета… И това беше точно така! Смешно ли ти е? Да, Соня, най-смешното е, че може би именно така беше… На Соня никак не й беше смешно.

— По-добре ми разкажете направо… без примери — още по-плахо и едва чуто помоли тя.

Той се обърна към нея, погледна я тъжно и я хвана за ръцете.