Престъпление и наказание

— Какво да правиш! — възкликна тя, като изведнъж скочи от мястото си и очите й, досега пълни със сълзи, изведнъж заблестяха. — Стани! (Тя го хвана за рамото; той се вдигна, като я гледаше почти изумен.) Иди веднага, още сега, застани на кръстопътя, поклони се, целуни първо земята, която си осквернил, а после се поклони на целия свят, на четирите му страни, и кажи на всички високо: „Аз убих!“ Тогава Бог пак ще ти даде живот. Ще отидеш ли? Ще отидеш ли? — питаше го тя, треперейки цялата сякаш в припадък, хванала и двете му ръце, като ги стискаше здраво в своите, и го гледаше с огнен поглед.

Той се изуми и беше дори поразен от внезапния й възторг.

— Ти за каторга ли говориш, Соня? Да отида да се предам? — попита той мрачно.

— Да понесеш страданието и да изкупиш вината си чрез него, това трябва.

— Не! Няма да отида при тях, Соня.

— Но как, как ще живееш? С какво ще живееш? — възклицаваше Соня. — Нима това е възможно сега? Как ще погледнеш майка си? (О, ами те, какво ще стане с тях сега!) Но какво говоря! Нали си оставил вече майка си и сестра си. Нали си ги оставил, оставил! О, Господи! — извика тя. — Той вече знае всичко това! Как, как ще живееш без друг човек! Какво ще стане с тебе сега!

— Не ставай дете, Соня — каза той тихо. — За какво съм виновен пред тях? Защо да отида? Какво ще им кажа? Всичко това е призрачно… Те самите съсипват милиони хора и считат това дори за добродетел. Мошеници и подлеци са те, Соня!… Няма да отида. И какво ще кажа: че съм убил, а парите не съм посмял да взема, скрил съм ги под камък? — добави той с язвителна усмивка. — Че те самите ще ми се смеят, ще кажат: глупак си бил, че не си ги взел. Страхливец и глупак! Те нищо, нищо няма разберат, Соня, и са недостойни да го разберат. Защо ще ходя? Няма да отида. Не ставай дете, Соня…

— Ще се измъчиш, ще се измъчиш — повтаряше тя, простирайки към него ръце в отчаяна молба.

— Аз може и да се оклеветих — обади се той мрачно, сякаш в размисъл, — може би още съм човек, а не въшка, и избързах да се осъдя… Още ще се боря.

Надменна усмивка изкриви устните му.

— И да търпиш такава мъка! Та това е за цял живот, за цял живот…

— Ще свикна… — проговори той мрачно и замислено. — Слушай — започна след минута, — стига плака, време е да действаме: аз дойдох да ти кажа, че сега ме търсят, преследват ме…

— Ах! — извика Соня уплашено.

— Но защо извика? Сама искаш да отида на каторга, а сега се уплаши! Само че виж какво: аз няма да им се дам. Още ще се боря с тях и те няма да успеят. Нямат истински улики. Вчера бях в голяма опасност и мислех, че вече съм загинал; а днес положението се подобри. Всичките им улики са нож с две остриета, тоест аз мога да обърна обвиненията им в своя полза разбираш ли? И ще ги обърна; защото сега зная как… Но навярно ще ме арестуват. Ако не беше се случило едно нещо, още днес щяха да ме арестуват, сигурно даже не е изключено още да ме арестуват… Но това нищо не значи, Соня: ще полежа и ще ме пуснат… защото нямат нито едно истинско доказателство и няма да имат, кълна ти се. А с това, което имат, не може да се бутне човек в затвора. Е, стига… Аз само за да знаеш… Сестра ми и майка ми ще се помъча някак да разубедя и да не ги уплаша… Впрочем, сестра ми сега, струва ми се, е обезпечена… а значи, и майка ми… Е, това е всичко. Впрочем бъди предпазлива. Ще идваш ли при мене в затвора, когато съм там?

— О, ще идвам! Ще идвам!

Те седяха един до друг тъжни и съсипани, сякаш бяха изхвърлени след буря сами на пустинен бряг. Той гледаше Соня и чувстваше с каква голяма любов го гледа тя и странно, изведнъж му стана тежко и болно, че толкова го обича. Да, това беше странно и ужасно чувство! Отивайки при Соня, той разбираше, че в нея е цялата му надежда и единственият му изход; мислеше да се освободи поне от част от мъчението си, а сега изведнъж, когато цялото й сърце се обърна към него, изведнъж почувства и осъзна, че е неизмеримо по-нещастен от преди.

— Соня — каза той, — по-добре не идвай при мене в затвора. Соня не отговори, тя плачеше. Минаха няколко минути.

— Носиш ли кръст? — попита тя неочаквано, сякаш изведнъж се беше сетила.

Той отначало не разбра въпроса.

— Не, нали не? Ето, вземи този, кипарисовия. Аз имам друг, меден, от Лизавета. Ние с нея се разменихме, тя ми даде кръста си, а аз й дадох иконката си. Сега ще нося Лизаветиния, а този е за тебе. Вземи го… нали е мой! Нали е мой! — молеше го тя. — Нали заедно ще страдаме, заедно ще понесем и кръста!…

— Дай! — каза Расколников. Не искаше да я наскърбява. Но веднага отдръпна протегнатата си ръка.

— Не сега, Соня. По-добре после — добави той, за да я успокои.

— Да, да, по-добре, по-добре — поде тя с увлечение. — Когато поемеш пътя на страданието, тогава ще го сложиш. Ще дойдеш при мене, аз ще ти го сложа, ще се помолим и ще тръгнем.

В този момент някой почука три пъти на вратата.

— София Семьоновна, мога ли да вляза? — чу се нечий много познат вежлив глас.

Соня се втурна изплашена към вратата. В стаята надникна русата физиономия на господин Лебезятников.

V

Лебезятников изглеждаше разтревожен.