Престъпление и наказание

— Но аз не онова, не онова имам предвид (макар че впрочем чух някои работи), не, аз говоря за това, че вие все ахкате, охкате! Шилер във вас се бунтува непрекъснато. А сега пък — и зад вратата не бивало да се подслушва. Ако е така, вървете и заявете на началството, че ето, значи, така и така, случи ми се еди-какъв си казус: в теорията се откри малка грешчица. Ако пък сте убеден, че не бива да се подслушва зад вратата, а стариците могат да се ликвидират с каквото ви падне, за собствено удоволствие, тогава заминавайте по-скоро някъде за Америка! Бягайте, млади човече! Може би още има време. Аз искрено ви говоря. Пари ли нямате? Ще ви дам за път.

— Аз изобщо не мисля за това — прекъсна го Расколников с отвращение.

— Разбирам (вие впрочем не се затруднявайте: ако искате, не говорете много); разбирам какви въпроси разрешавате сега: нравствени може би? Въпроси на гражданина и човека? Но зарежете ги; защо са ви те сега? Хе, хе! Защото все още сте и гражданин, и човек? А щом е така, не е трябвало да се врете; няма защо да се залавяте за нещо, което не ви е работа. Хайде застреляйте се; какво, не ви ли се ще?

— Вие, изглежда, нарочно искате да ме ядосате, само и само да ви оставя сега…

— Ама че чешит, та ние вече стигнахме, моля, качвайте се. Виждате ли, ето тук е вратата на София Семьоновна, погледнете, няма никого! Не вярвате? Попитайте Капернаумов; тя им оставя ключа. Ето я и на нея самата, madame de Капернаумов, а? Какво? (Тя малко недочува.) Излязла? Къде? Е, сега чувате ли? Няма я и няма да се върне може би до късно. Хайде сега да отидем в моята квартира. Нали искахте и у дома да дойдете? Ето ни вече у дома. Махаше Реслих не е вкъщи. Тази жена вечно има грижи, но е добра жена, уверявам ви… тя може би щеше да ви бъде полезна, ако бяхте малко по-благоразумен. Ето, вижте: аз вземам от бюрото тази петпроцентова облигация (вижте колко много още имам!), а тази днес ще бъде осребрена. Е, видяхте ли? Няма защо да губя повече време. Бюрото се заключва, квартирата се заключва и ние сме отново на стълбите. Хайде, искате ли да наемем файтон? Нали отивам на Островите. Не искате ли да се поразходите? Ето аз наемам този файтон до Елагин.

Какво? Отказвате се? Не издържахте ли? Нищо, да се поразходим. Май че ще вали дъжд, нищо, ще вдигнем гюрука…

Свидригайлов беше вече във файтона. Расколников реши, че подозренията му, поне в този момент, са неоснователни. Без да отвръща нито дума, той се завъртя и тръгна обратно по посока към Сенния. Ако се беше обърнал поне веднъж по пътя, щеше да успее да види как Свидригайлов, след като отмина не повече от сто крачки, плати на файтонджията и също тръгна пеша. Но той не можеше да види вече нищо и бе свил вече зад ъгъла. Дълбоко отвращение го тласкаше далеч от Свидригайлов. „И аз можах даже за миг да очаквам нещо от този груб злодей, от този сладострастен развратник и подлец!“ — извика той неволно. Наистина Расколников изрече тази присъда прекалено прибързано и лекомислено. Имаше нещо около Свидригайлов, което му придаваше най-малкото известно оригиналност, ако не тайнственост. А що се отнасяше до сестра му, Расколников си оставаше все пак напълно убеден, че Свидригайлов няма да я остави на мира. Но му ставаше вече прекалено тежко и непоносимо да мисли и премисля всичко това!

По навик, останал сам, той след двадесет крачки дълбоко се замисли. Като се качи на моста, спря до перилата и се загледа във водата, А в същото време над него стоеше Авдотя Романовна.

Той се размина с нея в началото на моста, но отмина, без да я забележи. Дунечка никога не беше го срещала такъв на улицата и се изненада до ужас. Тя се спря и не знаеше: да го извика или не? Изведнъж забеляза приближаващия се бързо откъм Сенния Свидригайлов. Но оня се приближаваше някак тайнствено и предпазливо. Той не се качи на моста, а се спря встрани, на тротоара, като всякак се мъчеше Расколников да не го види. Той отдавна бе забелязал Дуня и започна да й прави знаци. На нея й се стори, че със своите знаци той я умолява да не се обажда на брат си и я вика да отиде при него.

Дуня така и направи. Тя безшумно заобиколи брат си и отиде при Свидригайлов.

— Да вървим, по-бързо — прошепна Свидригайлов. — Не желая Родион Романович да знае за нашата среща. Предупреждавам ви, че ние седяхме с него тук, наблизо, в една кръчма, където той ме намери, и едва се отървах от него. Той знае отнякъде за писмото ми до вас и нещо подозира. Разбира се, вие не сте му казали? Но ако не сте вие, кой тогава?

— Ето вече свихме зад ъгъла — прекъсна го Дуня, — сега брат ми няма да ни види. Заявявам ви, че няма да дойда с вас по-нататък. Кажете ми всичко тук; всичко това може да се каже на улицата.

— Първо, невъзможно е да се каже на улицата; второ, вие трябва да изслушате и София Семьоновна; трето, аз ще ви покажа някои документи… Да, и в крайна сметка, ако вие не се съгласите да влезете вкъщи, аз се отказвам от всякакви обяснения и веднага си отивам. При това ще ви моля да не забравяте, че една твърде любопитна тайна на вашия възлюбен брат е напълно в мои ръце.