Престъпление и наказание

Дуня се спря нерешително и с пронизващ поглед загледа Свидригайлов.

— От какво се страхувате! — обади се той спокойно. — Това е град, не е село. Всъщност и на село вие ми напакостихте повече, отколкото аз на вас, а тук…

— София Семьоновна предупредена ли е?

— Не, не съм й казвал нито дума и дори не съм съвсем сигурен дали си е вкъщи сега. Впрочем навярно си е вкъщи. Тя днес погреба своя сродница: не й е до гости. Засега никому не искам да говоря за това и дори се разкайвам донякъде, че ви казах. Тук най-малката непредпазливост се равнява вече на донос. Аз живея ето тук, в тази къща, ето вече сме близо. Това е портиерът на нашата къща; той ме познава много добре; ето, поздравява ме; той вижда, че вървя с дама и, разбира се, е успял да запомни вашето лице, а това ще ви потрябва, ако много се боите и ме подозирате. Извинете, че говоря така грубо. Аз пренаемам квартирата. София Семьоновна живее през една стена от мене и също пренаема. В целия етаж живеят наематели. Защо трябва да се страхувате като дете? Или съм толкова страшен?

Лицето на Свидригайлов се изкриви в снизходителна усмивка; но вече не му беше до усмивка. Сърцето му биеше и дъхът му спираше. Той нарочно говореше по-високо, за да скрие нарастващото си вълнение; но Дуня не успя да забележи това особено вълнение; прекалено много я беше ядосала забележката, че се бои от него като дете и че той е толкова страшен за нея.

— Макар и да зная, че сте човек… без чест, аз никак не се боя от вас. Минете напред — каза тя привидно спокойно, но лицето й беше много бледо.

Свидригайлов се спря пред квартирата на Соня.

— Позволете да проверя дали си е вкъщи. Няма я. Не ни върви! Но аз зная, че тя може много скоро да си дойде. Ако е излязла, могла е да отиде само при една дама във връзка със свите сирачета. Майка им умря. Аз също се намесих тук и се разтичах. Ако София Семьоновна не се върне след десет минути, аз ще я изпратя при вас лично, ако искате още днес, а ето и моята квартира. Ето моите две стаи. В съседната живее хазайката ми госпожа Реслих. Сега погледнете насам, ще ви покажа най-важните си документи: от моята спалня ето тази врата води към две съвсем празни стаи, които се дават под наем. Ето ги… огледайте се малко по-внимателно…

Свидригайлов живееше в две доста широки мебелирани стаи. Дунечка недоверчиво се оглеждаше, но не забеляза нищо особено нито в наредбата, нито в разположението на стаите, макар че имаше какво да се забележи, например, че квартирата на Свидригайлов се намираше някак между две почти необитаеми квартири. При него се влизаше не направо от коридора, а през двете почти празни стаи на хазайката. А от спалнята, като отвори заключената врата, Свидригайлов показа на Дунечка пак празна квартира, която се даваше под наем. Дунечка се спря на прага, без да разбира защо я кара да гледа, но Свидригайлов побърза да обясни:

— Ето погледнете насам, във втората голяма стая. Забележете тази врата, тя е заключена. До вратата има стол, един-единствен в двете стаи. Аз го донесох от моята квартира, за да слушам по-удобно. Оттатък, точно зад вратата, е масата на София Семьоновна; там седеше тя и разговаряше с Родион Романич, А аз подслушвах тук, седнал на стола, две вечери подред и двата пъти около два часа — и, разбира се, могъл съм да понауча нещо, как мислите?

— Вие сте подслушвали?

— Да, аз подслушвах; сега да отидем оттатък; тук дори няма къде да се седне.

Той заведе Авдотя Романовна пак в предната стая, която му служеше за хол, и я покани да седне на един стол. А той седна на другия край на масата, поне на един метър от нея, но навярно в очите му вече блестеше същият пламък, който някога толкова беше изплашил Дунечка. Тя потръпна и още веднъж недоверчиво се огледа. Жестът й беше неволен: явно не искаше да показва недоверие. Но усамотеното положение на квартирата на Свидригайлов окончателно я порази. Искаше да попита вкъщи ли си е поне хазайката, но не попита… от гордост. При това и друго, несравнимо по-голямо страдание от страха за себе си изпълваше сърцето й. Тя нетърпимо се измъчваше.

— Ето вашето писмо — започна тя, като го сложи на масата. — Нима е възможно това, което пишете? Вие загатвате за престъпление, което бил извършил брат ми. Вие прекалено ясно загатвате, няма сега да отричате. Знайте, че аз и преди вас чух за тази глупава измислица и не вярвам на нито една дума от нея. Това е гнусно и смешно подозрение. На мене ми е известна историята и как и защо е била измислена. Вие не можете да имате никакви доказателства. Обещахте да ми докажете: хайде, говорете! Но знайте предварително, че не ви вярвам! Не вярвам!…

Дуня изрече това на един дъх, бързайки, и за миг лицето й се изчерви.

— Ако не вярвате, би ли било възможно да рискувате да дойдете при мене сама? Тогава защо дойдохте? Само от любопитство?

— Не ме измъчвайте, говорете, говорете!