Престъпление и наказание

— Ах, Авдотя Романовна, сега всичко се е объркало, впрочем никога не е било особено в ред. Руските хора изобщо са широки хора, Авдотя Романовна, широки като земята им и извънредно склонни към фантастичното, към безредното; но беда е да си широк, без да си особено гениален. А помните ли за колко подобни неща и на същата тема сме говорили с вас вечер на терасата в градината винаги след вечеря? И дори именно за тая широта вие ме упреквахте. Кой знае, може би сме говорили именно в това време, когато той е лежал тука и е обмислял своя план. Нашето образовано общество няма особено здрави традиции, Авдотя Романовна: освен ако някой не си ги създаде по книгите… или не изрови нещо от летописите. Но това са най-често учени и те, знаете ли, в известен смисъл са все нищожества, тъй че за светски човек това е даже неприлично. Впрочем вие знаете моите схващания; аз никога никого не обвинявам. Самият аз не обичам да се меся и спазвам това. Но ние вече неведнъж сме говорили за това. Аз дори имах щастието да ви заинтересувам с разсъжденията си… Много сте бледа, Авдотя Романовна!

— Аз зная тази негова теория. Четох в едно списание статията му за хората, на които всичко е позволено… Донесе ми я Разумихин…

— Господин Разумихин? Статия на вашия брат? В списание? Има такава статия? Не съм знаел. Това трябва наистина да е интересно! Но къде отивате, Авдотя Романовна?

— Искам да видя София Семьоновна — проговори със слаб глас Дунечка. — Откъде да мина при нея? Може да си е дошла; непременно искам веднага да я видя. Нека тя…

Авдотя Романовна не можа да проговори; дъхът и буквално секна.

— София Семьоновна ще се върне чак през нощта. Така предполагам. Тя трябваше да си дойде много скоро или щом не, тогава вече много късно…

— А, значи лъжеш! Аз виждам… ти си лъгал… през цялото време си лъгал!… Не ти вярвам! Не вярвам! Не вярвам! — викаше Дунечка в истинско изстъпление, губейки съвсем присъствие на духа.

Тя се отпусна почти в припадък на стола, който побърза да й подаде Свидригайлов.

— Авдотя Романовна, какво ви е, опомнете се! Ето ви вода. Пийнете една глътка…

Той я пръсна с вода. Дунечка потрепера и се съвзе.

— Силно ви подейства! — мърмореше си Свидригайлов намръщен. — Авдотя Романовна, успокойте се! Знайте, че той има приятели. Ние ще го спасим, ще го отървем. Искате ли да го закарам в чужбина? Имам пари; за три дни ще му извадят паспорт. А колкото до това, че е убил — той ще направи още много добри дела, тъй че всичко ще се заглади; успокойте се. Може и велик човек да стане. Е, как сте? Как се чувствате?

— Лош човек! На всичко отгоре се подиграва. Пуснете ме…

— Къде? Къде отивате?

— При него. Къде е той? Вие знаете ли? Защо тази врата е заключена? Ние влязохме през нея, а сега е заключена. Кога успяхте да я заключите?

— Нали не биваше да крещим тъй, че всички да чуят това, за което говорихме тук. Аз съвсем не се подигравам; само ми омръзна да говоря с този език. Къде ще вървите в такова състояние? Или искате да го предадете? Вие ще го докарате до изстъпление и той сам ще се предаде. Знайте, че вече го следят, вече са хванали диря. Вие само ще го издадете. Почакайте; аз го видях и говорих с него преди малко. Той още може да бъде спасен. Почакайте, седнете, ще обмислим заедно. Затова ви извиках — да поговорим насаме и добре да обмислим. Но седнете!

— Как може вие да го спасите? Нима той може да бъде спасен? Дуня седна. Свидригайлов седна до нея.

— Всичко зависи от вас, от вас, само от вас — започна той с искрящи очи, почти шепнешком, като се объркваше и дори от вълнение не доизговаряше някои думи.

Дуня, уплашена, се отдръпна по-далеч от него. Той също целият трепереше.

— Вие… една ваша дума, и той е спасен! Аз… аз ще го спася. Аз имам и пари, и приятели. Веднага ще го изпратя в чужбина, аз самият ще взема паспорт, два паспорта. Единият — за него, другият — за мене. Аз имам приятели; имам делови хора… Искате ли? Ще взема паспорт и за вас… за вашата майка… защо ви е Разумихин? Аз ви обичам не по-малко… Безкрайно ви обичам. Дайте ми да целуна края на вашата рокля, дайте, дайте! Не мога да слушам как шумоли… Кажете ми: направи това — и аз ще го направя! Всичко ще направя. Невъзможното ще направя. В каквото вярвате вие, в това ще вярвам и аз. Всичко, всичко ще направя! Не ме гледайте, не ме гледайте така! Знаете ли, че вие ме убивате…

Той не знаеше какво говори. Изведнъж му стана нещо, сякаш съзнанието му внезапно се зашемети. Дуня скочи и се хвърли към вратата.

— Отворете! Отворете! — крещеше тя пред вратата, викайки някого и разтърсвайки вратата с удари. Злобна и насмешлива усмивка бавно изкривяваше треперещите му още устни.

— Вкъщи няма никого — проговори той тихо и прекъслечно, — хазайката излезе и напразен труд е да крещите така: само напразно се вълнувате.

— Къде е ключът? Отвори веднага вратата, веднага, долен човек!

— Загубил съм ключа и не мога да го намеря.