Престъпление и наказание

„Защо ли ми трябваше да се занимавам с това! — реши изведнъж с тежко и злобно чувство. — Каква глупост!“ И с досада взе свещта, за да отиде да намери на всяка цена дрипльото и по-скоро да се махне оттук. „Ех, момиченце!“ — помисли той с проклятие, вече отваряйки вратата, но се върна още веднъж да го погледне дали спи и как спи. Внимателно повдигна завивката. Момиченцето спеше здрав и блажен сън. То се беше стоплило под одеялото и по белите му бузки вече се бе разляла червенина. Но странно: тази червенина бе сякаш по-ярка и по-силна от обикновената детска руменина. „Това е трескава руменина“ — помисли Свидригайлов, това е като руменина от вино, също като че ли са му дали да изпие цяла чаша. Алените устнички просто горят, пламтят, но какво е това? Изведнъж му се стори, че дългите му черни мигли сякаш потреперват и мигат, като че се повдигат и изпод тях поглежда лукаво, остро, някак не детски намигащо оченце, като че ли момиченцето не спи, а се преструва. Да, точно така е: устничките му се разтварят в усмивка; крайчетата им потреперват, сякаш още се сдържа. Но ето вече съвсем престава да се сдържа, това вече е смях, открит смях; нещо нахално-предизвикателно прозира в това съвсем не детско лице; това е развратът, това е лицето на камелия, нахалното лице на продажна френска камелия. Ето вече съвсем открито се отварят и двете очи: те го обгръщат с огнен и безсрамен поглед, те го викат, смеят се… Нещо безкрайно безобразно и оскърбително имаше в този смях, в тези очи, в цялата тази мерзост в детското лице. „Как! Петгодишна! — прошепна Свидригайлов с истински ужас. — Това… какво е това?“ Но ето то вече съвсем се обръща към него с цялото си пламнало личице, протяга ръце. „А, проклетнице!“ — извика в ужас Свидригайлов, замахвайки над него… Но в същата минута се събуди.

Той е в същото легло, все така завит с одеялото; свещта не е запалена, а в прозорците белее настъпилият ден.

„Кошмари цяла нощ!“ Той със злоба се приповдигна; чувстваше се целият схванат; боляха го костите. Вън е паднала съвсем гъста мъгла и нищо не се вижда. Наближава пет часът; успал се е! Стана и си облече жилетката и палтото, още влажни. Като напипа в джоба си револвера, извади го и нагласи капсулата; после седна извади от джоба си бележник и на горния, най-видим лист написа едро няколко реда. След като ги препрочете, се замисли, облегнат на масата. Револверът и бележникът стояха до лакътя му. Събудилите се мухи се лепяха по небутнатата порция телешко, която също стоеше на масата. Той дълго ги гледа и най-после със свободната си дясна ръка започна да лови една муха. Дълго прави усилия, но все не можеше да я хване. Най-накрая, дал си сметка с какво интересно занимание е зает, се опомни, потръпна, стана и решително излезе от стаята. След минута беше на улицата.

Млечна, гъста мъгла се стелеше над града. Свидригайлов тръгна по хлъзгавата, кална дървена настилка, в посока към Малая Нева. Привиждаха му се придошлата през нощта вода на Малая Нева, Петровският остров, мокрите пътечки, мократа трева, мокрите дървета и храсти и най-после съшият онзи храст… Ядосан, той започна да разглежда къщите, за да мисли за нещо друго. По булеварда не се виждаха нито минувачи, нито файтони. Унили и мрачни изглеждаха яркожълтите дървени къщички със спуснати кепенци. Студът и влагата пронизаха цялото му тяло и започна да го тресе. От време на време се натъкваше на табели на бакалнички и зарзаватчийници и грижливо прочиташе всяка. Ето дървената настилка свърши. Той се изравни с голяма каменна къща. Мръсно, премръзнало кученце с подвига опашка му пресече пътя. Някакъв мъртвопиян с шинел лежеше насред тротоара с лицето надолу. Той го погледна и отмина. Вляво му се мярна висока кула. „А — помисли той, — ето подходящо място, защо да вървя до Петровския? Поне ще бъде пред официален свидетел…“ Едва не се усмихна на тази нова мисъл и свил по — ска улица. Тук именно беше голямата къща с кулата. До заключената голяма порта на къщата стоеше, облегнало рамо на нея, нисичко човече, загърнато със сив войнишки шинел и с медна ахилесова каска. Със сънлив поглед то студено изгледа под око приближилия се Свидригайлов. На лицето му се четеше онази вечна погнусена скръб, която така кисело се е отпечатала на всички лица на еврейското племе без изключение. Те двамата, Свидригайлов и Ахилес, някое време мълчаливо се разглеждаха взаимно. На Ахилес най-после му се видя нередно, че човекът не е пиян, а стои на три крачки пред него, гледа го втренчено и не казва нищо.

— А-ми це вие ка-во търсите ту-у-ка? — проговори той, все още без да се помръдва и без да променя положението си.

— Нищо, братко, здрасти! — отговори Свидригайлов.

— Тука не мозе.

— Аз, братко, заминавам за чужбина.

— За чузбина?

— За Америка.

— За Америка?

Свидригайлов извади револвера и вдигна спусъка. Ахилес вдигна вежди.

— Це как мозе, за такива сеги (шеги) тук не е място!

— Че защо да не е място?

— Ами заетото не е място.

— Е, братко, все едно. Мястото е добро; ако вземат да те разпитват, точно така ще кажеш, значи, че съм заминал за Америка.