Престъпление и наказание

— Друго нещо няма ли да искате? — попита дори с известно недоумение дрипльото.

— Нищо, нищо.

Дрипльото си излезе съвсем разочарован. „Мястото, изглежда, е хубаво — помисли Свидригайлов, — как не съм знаел. Аз навярно също имам вид на завръщащ се от някой кафе-шантан, но който вече е имал из пътя приключения. Любопитно е впрочем кой отсяда и нощува тук?“

Той запали свещта и огледа стаята по-подробно. Това беше толкова малко килерче, че Свидригайлов почти стигаше тавана, с един прозорец, леглото беше много мръсно, простата боядисана маса и столът заемаха почти цялото пространство. Стените бяха като сковани от дъски и покрити с охлузени тапети, вече толкова прашни и изпокъсани, че цветът им (жълт) още можеше да се разпознае, но вече беше невъзможно да се различат шарките. Една част от стената и от тавана беше отрязана косо, както обикновено в мансардите, но тук над чупката минаваше стълбището. Свидригайлов сложи свещта, седна на кревата и се замисли. Но странният и непрекъснат шепот в съседната стаичка, който се засилваше от време на време едва ли не до крясък, привлече най-после вниманието му. Този шепот не бе преставал, откакто бе влязъл. Той се вслуша: някой ругаеше и едва ли не със сълзи укоряваше друг, но се чуваше само един глас. Свидригайлов стана, закри с ръка свещта и на стената веднага блесна цепнатинка; той се доближи и започна да гледа. В стаята, малко по-голяма от неговата, имаше двама посетители. Единият от тях, без сако, с извънредно къдрава коса и с червено пламнало лице, стоеше в ораторска поза, разкрачил крака, за да запази равновесие, и като се удряше с ръка в сърцето, патетично укоряваше другия в това, че онзи е простак, че дори чин няма, че той го е измъкнал от калта и че може, когато си поиска, да го изгони и че всичко това вижда само Всевишният. Укоряваният приятел седеше на стола и имаше вид на човек, който много иска да кихне, но все не може да го направи. Той от време на време с овчи и мътни очи поглеждаше оратора, но очевидно нямаше никаква представа за какво става дума и дори едва ли чуваше нещо. На масата догаряше свещ, имаше почти празна бутилка водка, чашки, хляб, чаши за вода, краставици и чаши от отдавна изпит чай. След като огледа внимателно тази картина, Свидригайлов безучастно се отстрани от цепнатинката и отново седна на кревата.

Дрипльото, който се върна с чая и телешкото, не можа да се сдържи да не попита още веднъж „не искате ли още нещо?“ и след като изслуша пак отрицателния отговор, се махна окончателно. Свидригайлов веднага надигна чая, за да се стопли, и изпи една чаша, но не можа да хапне нито залък, защото нямаше никакъв апетит. Очевидно започваше да го втриса. Той си свали палтото и жилетката, зави се с одеялото и легна на леглото. Беше го яд: „все пак по-добре беше този път да съм здрав“ — помисли си той и се усмихна. В стаята беше задушно, свещта мъждукаше, вън шумеше вятърът, някъде в ъгъла дращеше мишка, а и цялата стая сякаш миришеше на мишки и на нещо кожено. Той лежеше и като в унес една мисъл сменяше друга. На него като че много му се искаше поне на нещо да спре по за дълго мисълта си. „Под прозореца сигурно има някаква градина — помисли той, — шумят дървета: как не обичам шум на дървета нощем, в буря и в тъмнина, противно усещане!“ И си спомни как, минавайки одеве покрай Петровския парк, си помисли за него просто с отвращение. Спомни си и за — ков мост, и за Малая Нева и отново сякаш му стана студено, както одеве, когато стоеше над водата. „Никога през живота си не съм обичал водата, дори на пейзажи — помисли той отново и изведнъж пак се засмя на една странна мисъл: та нали сега поне трябва да са му безразлични цялата тази естетика и удобства, а именно сега бе станал придирчив като звяр, който непременно си избира място… при подобен случай. Да беше отишъл одеве на Петровския остров’. Но му се видя тъмно, студено, хе, хе! Сега пък и приятни усещания търся!… Но защо не загася свещта? (Той я духна.) Съседите са си легнали — помисли той, като не видя светлината в одевешната цепнатинка. — Е, Марфа Петровна ето сега би трябвало да дойдете, хем е тъмно, хем и мястото е подходящо, и моментът е оригинален. А вие тъкмо сега няма да дойдете…“ Той изведнъж, кой знае защо, си спомни как одеве, един час преди да изпълни замисъла си спрямо Дунечка, посъветва Расколников да повери охраната й на Разумихин. „Аз май всъщност казах това тогава повече за да подразня себе си, както се и досети Расколников. Ама че е хитър този Расколников! Много е претеглил. Голям хитрец може да стане след време, когато си избие глупостите от главата, а сега прекалено много му се живее! В това отношение тези хора са подлеци. Но да върви по дяволите, каквото ще да прави, мене не ме засяга.“