Престъпление и наказание

Дъждът все още не преставаше. Целият измокрен, в единадесет и двадесет той влезе в тясната квартира на родителите на своята годеница на Василевския остров, на Трета улица, на Малкия булевард. Дълго чука, преди да му отворят, и отначало много ги разтревожи; но Аркадий Иванович, когато пожелаеше, беше човек с твърде пленителни обноски, тъй че първоначалната догадка (макар впрочем и твърде остроумна) на благоразумните родители, че Аркадий Иванович вероятно така се е нарязал някъде, че вече не е на себе си — веднага отпадна от само себе си. Милостивата и благоразумна майка на годеницата докара с креслото парализирания баща при Аркадий Иванович и по навик веднага започна да задава разни странични въпроси. (Тази жена никога не задаваше въпросите си направо, а винаги пускаше в ход най-напред усмивки и потриване на ръцете, а после, ако трябваше непременно добре да научи нещо, например кога ще бъде угодно на Аркадий Иванович да насрочи сватбата, започваше с най-любопитни и почти жадни въпроси за Париж и тамошния придворен живот и едва след това вече стигаше постепенно и до Третата линия на Василевския остров.) По друго време всичко това, разбира се, внушаваше голямо уважение, но този път Аркадий Иванович се оказа някак особено нетърпелив и категорично пожела да види годеницата си, макар и да му бяха казали още в самото начало, че тя вече си е легнала. Разбира се, годеницата дойде и Аркадий Иванович направо й съобщи, че за известно време трябва, по твърде важна причина, да замине от Петербург и затова й е донесъл акции за петдесет хиляди сребърни рубли и я моли да ги приеме от него като подарък, тъй като отдавна вече се е канел да й подари тази дреболия преди сватбата. С тези обяснения, разбира се, не се установяваше особено логична връзка на подаръка с незабавното заминаване и неотложната необходимост да дойде заради това в дъжда и в полунощ, но работата все пак мина доста гладко. Дори необходимите охкания и ахкания, въпроси и възклицания станаха някак изведнъж извънредно умерени и сдържани; затова пък беше изразена най-пламенна благодарност, подкрепена дори със сълзите на изключително благоразумната майка. Аркадий Иванович стана, засмя се, целуна годеницата си, потупа я по бузката, обеща, че скоро ще дойде, и като забеляза в очите й, макар и детско, любопитство, но наред с това и някакъв много сериозен ням въпрос, целуна я втори път и веднага се ядоса в душата си, че подаръкът ще бъде незабавно сложен под ключ от най-благоразумната измежду майките. Той излезе, оставяйки всички в необикновено възбудено състояние. Но милостивата майка веднага полушепнешком и на един дъх разреши някои най-важни недоумения, а именно, че Аркадий Иванович е голям човек, човек зает и с връзки, богаташ — Бог знае какво си е наумил, решава и тръгва, решава и дава парите, а следователно няма защо да се чудят. Разбира се, странно е, че той е целият мокър, но англичаните например са още по-ексцентрични, пък и всички тези хора от висшето общество не обръщат внимание какво ще се каже за тях и не се церемонят. Може би той дори нарочно ходи така, за да покаже, че от никого не го е страх. А най-важното е да не казват никому нито дума за това, защото Господ знае какво ще излезе от него, а парите — по-скоро под ключ, и, разбира се, най-хубавото е, че Федося през цялото време си беше в кухнята, но най-важното, съвсем, съвсем, съвсем нищо не бива да се казва на тази никаквица Реслих и прочие, и прочие. Седяха и си шепнеха докъм два часа. Годеницата впрочем отиде да спи много преди това, учудена и малко тъжна.

А Свидригайлов в това време, точно в полунощ, минаваше по — ков мост в посока към петербургската страна. Дъждът бе престанал, но духаше вятър. Той започваше да трепери и в един момент погледна с някакво особено любопитство и дори въпросително към черната вода на Малая Нева. Но скоро му се видя много студено да стои над водата; обърна се и излезе на — ия булевард. Крачеше по безкрайния — и булевард вече много отдавна, почти от половин час, спъвайки се неведнъж в тъмното о дървената настилка, но не преставаше с любопитство да търси нещо по дясната страна на булеварда. Тук някъде, в самия край на булеварда, той бе забелязал, минавайки неотдавна, една странноприемница — дървена, но просторна и името й, доколкото си спомняше, беше нещо като Адрианопол. Не се излъга: на това затънтено място странноприемницата беше такава забележителност, че беше невъзможно да не я намери дори в тъмното. Това беше дълга древна, почерняла сграда, в която въпреки късния час още светеше и се забелязваше известно оживление. Влезе и попита срещнатия в коридора дрипльо за стая. Дрипльото измери с поглед Свидригайлов, стресна се и веднага го заведе в една отдалечена стая, задушна и тясна, някъде в края на коридора, в ъгъла, под стълбището. Но друга нямаше, всички бяха заети. Дрипльото гледаше въпросително.

— Чай има ли? — попита Свидригайлов.

— Може.

— Какво друго има?

— Телешко, водка, мезе.

— Донеси телешко и чай.