Престъпление и наказание

Свидригайлов се събуди, стана от леглото и направи крачка към прозореца. Пипнешком намери дръжката и го отвори. Вятърът нахлу бясно в тясната стаичка и сякаш с леден скреж облели лицето му и покритите само от ризата гърди. Под прозореца, изглежда, наистина имаше нещо като градина и навярно също увеселителна; сигурно денем тук също пееха певци и по масите се сервираше чай. А сега от дърветата и храстите в прозореца удряха пръски, беше тъмно като в мазе, тъй че едва можеха да се различат само някакви тъмни петна, обозначаващи предметите. Наведен и опрял лакти на перваза, Свидригайлов вече близо пет минути се вглеждаше в тази мъгла, без да откъсва поглед. В мрака и нощта се чу топовен гърмеж, след него друг.

„А, сигнал! Водата приижда — помисли той. — До сутринта ще нахлуе в по-ниските места, по улиците, ще залее приземните етажи и мазетата, от избите ще изплуват плъхове и сред дъжда и вятъра хората ще започнат с псувни и мокри да пренасят пъртушините си към горните етажи… А колко ли е часът сега?“ Едва успял да помисли това и някъде наблизо, тиктакайки, сякаш бързаше с все сила, стенният часовник удари три. „Охо, след един час ще започне да се съмва! Какво чакам? Ще изляза сега и ще отида право на Петровския: ще избера някой голям храст, целият мокър от дъжда — само да го докоснеш с рамо, и милиони капчици ще поръсят главата ти…“ Той се отдръпна от прозореца, затвори го, запали свещта, навлече си жилетката, палтото, сложи си шапката и излезе със свещта в коридора, за да намери спящия в някоя стаичка, сред боклуци и угарки от свещи, дрипльо, да му плати за стаята и да излезе от хотела. „Най-подходящото време, по-добро да исках, не можех да си избера!“

Той дълго снова по дългия и тесен коридор, без да намери никого, и тъкмо се канеше да извика високо, когато изведнъж в тъмния ъгъл между един стар шкаф и вратата забеляза някакъв странен предмет, сякаш нещо живо. Наведе се със свещта и видя дете — момиченце на около пет години — не повече, с мокра като парцал за дъски рокличка, треперещо и разплакано. То сякаш дори не се изплаши от Свидригайлов, но големите му черни очички го гледаха с тъпо учудване и то току изхлипваше, като дете, което дълго е плакало, но вече е престанало и дори се е успокоило, обаче от време на време отново току изхлипа. Личицето на момиченцето беше бледо и изтощено; то се бе вкочанило от студ, но „как е попаднало тука? Значи, се е скрило тук и не е спало цялата нощ.“ Той започна да го разпитва. Момиченцето изведнъж се оживи и бързо-бързо му забръщолеви нещо на своя детски език. То говореше нещо за „маминка“ и че „маминка ще я плебие“, за някаква чашка, която е „стльосила“ (строшила). Момиченцето говореше, без да спира; от всички тези думи можеше да се разбере горе-долу, че е някакво нелюбимо дете, което майка му, някоя вечно пияна готвачка, навярно от същия хотел, е стреснала с вечните побои; че момиченцето е счупило чашката на майка си и така се изплашило, че избягало още снощи; навярно дълго се е крило някъде из двора, в дъжда, най-после се е промъкнало тук, скрило се е зад шкафа и е прекарало на това място в ъгъла цялата нощ, плачейки, треперейки от влагата, от тъмнината и от страх, че сега здравата ще го пребият за всичко това. Той го взе на ръце, отиде в стаята си, сложи го на леглото и започна да го съблича. Пробитите му обувчици, на бос крак, бяха толкова мокри, сякаш цяла нощ бяха престояли в локва. След като го съблече, сложи го в леглото, покри го и го зави презглава с одеялото. То веднага заспа. След като направи всичко това, той пак мрачно се замисли.