Престъпни удоволствия

- Не смяташ ли, че предупреждението идва бая късничко, ако ще искаш и да карам?

- Знам. Съжалявам. Просто напоследък съм толкова разпиляна! Кетрин ми каза, че обикновено в петък или събота вечер си свободна. Да не би точно тази седмица да си заета?

Всъщност нямах задачи, но никак не ми се искаше да отделям единствената си нощ почивка заради тази празноглавка от другата страна на

линията.

- Ами да, в почивка съм.

- Прекрасно! Ще ти дам адреса, можеш да ни вземеш след работа. Става ли?

Не ставаше, но какво друго да й кажа?

- Ами добре.

- Имаш ли с какво да запишеш?

- Нали каза, че с Кетрин работите заедно? - вече наистина започвах да си припомням Моника.

- Ами да.

- Е, знам къде работи Кетрин. Няма нужда да си записвам.

- О, каква съм глупачка, разбира се! Значи ще се видим около пет. Облечи се добре, но без токчета. Може да потанцуваме довечера!

Мразя да танцувам.

- Хубаво, значи ще се видим.

- Да, до довечера!

Телефонът заглъхна в ухото ми. Включих секретаря и отново се свих под чаршафите. Моника работеше заедно с Кетрин, значи беше адвокатка. Доста страховита мисъл. Може би беше от онези хора, които са организирани само на работа.

Надали.

Едва тогава ми светна - и то твърде късно, - че можех просто да откажа поканата. Проклятие! Ама че съм бързачка днес. Е, добре, колко зле можеше да стане? Да гледаш непознати, които дивеят наоколо. Ако имах късмет, някой можеше и да повърне в колата ми.

Когато заспах отново, сънувах най-странните сънища. Бяха за някаква непозната жена, пай с кокосов крем и погребението на Уили Макой.

3

Моника Веспучи носеше значка с надпис „Вампирите също са хора“. Твърде необещаващо начало за вечерта. Блузата й беше копринена, високата твърда яка подчертаваше тъмния й тен, добит в солариум. Косата й беше къса, прическата - изящна, гримът - перфектен.

Значката би трябвало да ми подскаже какво дамско парти е планирала. Някои дни просто трудно се усещам.

Носех черни джинси, ботуши до коленете и пурпурна блуза. Косата ми подхождаше на дрехите - черни къдри точно над раменете на червената блуза. Плътното, почти черно-кафяво на очите ми подхожда на косата. Само кожата ми изпъква - твърде бледа на фона на латинската чернота. Едно много старо гадже веднъж ме описа като малка китайска кукла. Каза го като комплимент, но аз не го приех така. Имам си причини да не ходя често на срещи.

Блузата с дълги ръкави прикриваше ножа на дясната ми китка и белезите на лявата ръка. Оставих пистолета си заключен в багажника на колата. Не смятах, че дамското парти може да излезе от релси чак дотам.

- Толкова съжалявам, че отложих планирането за последния момент, Кетрин! Ето защо сме само тричките. Всички други си имаха работа! - обади се Моника.

- О, представи си, хората си имали планове за петък вечер! - възхитих се аз.

Тя ме зяпна така, сякаш се опитваше да прецени дали се шегувам или напротив.

Кетрин ме погледна предупредително. Дарих и двете с най-добрата си ангелска усмивка. Веспучи ми отвърна. Кетрин не се подлъга.

Моника започна да танцува по тротоара, весела като пиян омар. Беше пила само две питиета с вечерята. Много лош знак.

- Бъди мила! - изсъска Кетрин.

- Че какво съм казала?

- Анита! - прозвуча досущ като баща ми, когато закъснявах прекалено.

Въздъхнах.

- Просто днес не си забавна!

- Смятам да съм ужасно забавна! - тя протегна ръце към небесата.

Носеше смачканите останки на деловия си костюм. Вятърът духна дългата й, медночервена коса. Така и не съм успяла да реша дали Кетрин ще е по-хубава, ако си отреже косата, така че човек първо да забелязва лицето й, или косата я прави красива.

- Ако се налага да се откажа от малкото си почивни нощи, значи трябва да се забавлявам - и то страхотно! - каза тя.

Имаше нещо в начина, по който го каза. Погледнах я изпитателно.

- Нали не смяташ да се напиваш до падане под масата, а?

- Може би! - тя се ухили лукаво.

Кетрин знаеше, че не одобрявам - или по-скоро, че не разбирам пиянството. Не ми харесваше да си разхлабвам задръжките. Ако смятах да излизам от релси, държах да съм на волана и да контролирам степента на отклонение.

Оставихме колата на паркинг две пресечки по-назад. От онези с кованите железни огради. Край реката няма много място за паркиране. Тесните тухлени улици и древни тротоари са предназначени за коне, не за коли. Улиците бяха прясно измити от лятната буря, вилняла и преминала по време на вечерята. Първите звезди блестяха над главите ни като диаманти, пришити върху кадифе.

Моника извика:

- Разбързайте се, повлекани!

Кетрин ме погледна и се ухили. И в следващия миг хукна към колежката си.

- О, мътните да ви вземат! - промърморих. Може би, ако бях пила на вечеря, щях и аз да се разтърча, но се съмнявам.

- Не се дръж като стара чанта! - подвикна ми Кетрин.

Стара чанта ли? Догоних ги и ходом. Моника се кикотеше. Просто бях сигурна, че ще се кикоти. Облягаха се една на друга с Кетрин, обхванати от пристъп на веселие. Подозирам, че може да се надсмиваха и над мен.

Моника се успокои достатъчно, за да имитира фалшив сценичен шепот:

- Знаеш ли какво има зад ъгъла?