Престъпни удоволствия

Всъщност знаех. Последното убийство на вампир бе станало само на четири пресечки оттук. Намирахме се в района, наричан от вампирите „Квартала“. Хората пък го наричат Крайречния или Кървавия площад, зависи дали искат да прозвучи грубо или не.

- „Престъпни удоволствия“ - отвърнах.

- О, боже, развали изненадата!

- Какви са тия престъпни удоволствия? - попита Кетрин.

Моника се изкикоти.

- О, боже, боже, изненадата все пак не е развалена! - тя хвана мла-доженката за ръката. - Ще ти хареса много, обещавам!

Може би щеше да й хареса - аз знаех, че на мен няма да ми допадне, но все пак ги последвах зад ъгъла. Табелата беше великолепна - неон в цвета на артериална кръв. За мен този символизъм е чиста загуба на време.

Изкачихме се по трите широки стъпала и ето ти един вампир, застанал пред въртящата се врата. Беше подстриган съвсем късо и имаше малки, светли очички. Масивните му рамене сякаш щяха да разкъсат по шевовете черната тениска. Нима фитнесът не се обезсмисля след смъртта?

Още от фоайето чувах тежката смес от гласове, смях и музика. Този пищен, наситен звук от бърборенето на много хора в тясно пространство предполагаше, че си прекарват добре.

Вампирът стоеше до вратата съвсем неподвижен. Да, в него се долавяше движение - живост, поради липсата на по-добра дума. Надали е бил мъртъв повече от двадесет години, най-много. В тъмното изглеждаше почти като човек, дори и за мен. Тази вечер вече бе хапнал. Кожата му бе розова и свежа. Изглеждаше едва ли не с червени бузки. Да, пряс-ната кръв определено е полезна! Моника го стисна за ръката.

- О, виж само какви мускули!

Вампирът се ухили и оголи зъбите си. Кетрин зина. Той се ухили още по-широко.

- Бъз е старо приятелче, нали, Бъз? Вампирът Бъз? Боже, ужасно.

Но той кимна.

- Влизайте, Моника! Масата ви очаква!

Маса ли? Що за връзки имаше тази въртиопашка? „Престъпни удоволствия“ беше един от най-горещите клубове в Квартала и не приемаше резервации.

На вратата имаше голяма табела: „Не се допускат никакви кръстове, разпятия или други свещени предмети!“. Прочетох табелата и я подминах. Нямах намерение да си свалям кръста.

Обля ни пищен, мелодичен глас:

- Анита, колко се радвам да те видя!

Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.

- Вие двамата се познавате? - Моника явно се изненада.

- О, да - кимна Жан-Клод. - Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!

- Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.

- Тя е техният специалист по вампирите - той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.

Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:

- Важен съвет относно безопасността - никога не гледай вампир в очите!

Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.

- Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! - Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.

Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.

-Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!

Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?

- Но и да носиш кръст е нечестно предимство!

Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.

Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.

- Анита! За какво си мислиш?

Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз - да не успее. Поне засега печелех.

- Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!

- Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!

Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека,

колкото изглежда; вероятно не беше.

- Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживи-телке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?