Престъпни удоволствия

Адреналинът ми кипеше като шампанско, а сърцето ми направо заплашваше да изскочи през гърлото. Не се страхувах от оръжията -всъщност не. Боях се от Николаос. Какво щеше да ни стори тя? На мен, по-точно? Ако имах избор, щях да ги накарам да ме застрелят. Все щеше да е по-добре от онова, което вампирката кроеше в малкото си зло мозъче.

- Обезоръжени са, Господарке - обади се Бърчард.

- Добре - отвърна тя. - Знаете ли какво правехме, докато убивахте хората ми?

Не мисля, че очакваше отговор, тъй че не се опитах да отгатна.

- Приготвяхме едно твое приятелче, съживителке!

Стомахът си се сви. Първо се сетих за Кетрин, но тя не беше в града. Мили Боже, Рони. Дали бяха хванали Рони?

Сигурно притеснението ми бе проличало, защото Николаос се засмя високо и буйно. Разкикоти се възбудено.

- Наистина мразя този смях - обадих се аз.

- Тихо! - нареди Бърчард.

- О, Анита, толкова си забавна. С удоволствие ще те превърна в един от хората ми! - Вампирката започна изречението високо и детински и завърши толкова басово, че по гърба ми полазиха тръпки.

След това тя подвикна с ясен глас:

- Сега влез в стаята!

Чух тътрещи се стъпки, после в залата пристъпи Филип. Ужасната рана на гърлото му представляваше дебел, бял белег. Озърна се, сякаш всъщност не виждаше помещението.

Прошепнах:

- Мили Боже!

Те го бяха вдигнали от гроба.

47

Николаос затанцува около зомбито. Полата на пастелнорозовата й рокля се вихреше около нея. Голямата, розова панделка в косата й подскачаше, щом тя се завърташе с разтворени ръце. Слабите й крака бяха обути в бял клин. Обувките й бяха бели, с розови носове.

Спря, задъхана и засмяна. По бузите й изби розовина, очите й блестяха. Как го постигаше?

- Изглежда много жив, нали? - Обиколи го и прокара длан по рамото му. Филип се дръпна, следвайки с ужасен поглед всеки неин жест. Помнеше я. Бог да ни е на помощ. Помнеше я!

- Искаш ли да видиш танца му? - попита вампирката.

Надявах се, че не съм я разбрала. Постарах се да си придам каменно изражение. Сигурно съм успяла, защото тя се обърна към мен и сложи ръце на кръста си.

- Е - попита, - искаш ли да видиш изпълнението на любовника си?

Преглътнах киселината в гърлото си. Май щеше да е по-добре да

повърна в лицето й. Това би й послужило за урок.

- С теб ли? - попитах.

Тя се плъзна към мен и сплете пръсти зад гърба си.

- Може и с теб. По твой избор!

Направо бе завряла лице в моето. Дявол да го вземе, очите й бяха толкова ококорени и невинни, че направо приличаше на светотатство.

- И двете не ми звучат съблазнително - признах.

- Колко жалко! - тя се върна странешком при Филип.

Той беше гол и загорялото му тяло още бе красиво. Какво са няколко белега повече?

- Не си знаела, че ще дойда - тогава защо си възкресила Филип? -полюбопитствах.

Николаос се завъртя на токчетата на малките си обущета.

- Вдигнахме го, за да се опита да убие Обри. Зомбитата - жертви на убийство, са извънредно забавни, когато се опитват да умъртвят убиеца си. Смятахме да го пуснем да си опита късмета, докато Обри още спи. Той може да се движи, ако го обезпокоите. - тя погледна към Едуард.

- Но, както виждам, вече сте открили този факт.

- Щяла си да оставиш Обри пак да го убие! - възкликнах.

Господарката кимна и залюля глава.

- Ахммм.

- Кучка такава!

Бърчард заби дулото на пушката в корема ми и паднах на колене. Давех се, опитвайки се да дишам. Не ми помогна много.

Едуард се взираше много настоятелно в Закари, който държеше пистолета на нивото на гърдите си. На такова разстояние не е нужно да си добър стрелец, нито дори да имаш късмет. Дръпнеш ли спусъка, убиваш някого. Бум.

- Мога да те накарам да правиш, каквото си поискам - обади се Николаос.

Нов прилив на адреналин се вля във вените ми. Много ми идваше. Повърнах в ъгъла. От нерви, пък и от твърде силния удар с пушка в корема. Нервите ме тресяха отпреди - това с пушката беше просто допълнение.

- Тц-тц - обади се Николаос. - Чак толкова ли те плаша?

Най-сетне успях да се изправя.

- Да - признах. Защо да го отричам?

Тя плесна с ръце.

- Олеле-мале! - изражението й внезапно се смени, като скорости на кола. Малкото момиченце изчезна и дори розовата, пищна рокличка не можеше да го върне. Сега лицето на Николаос изглеждаше по-слабо и чуждо. Очите й бяха като големи езера, в които да се удавиш. - Чуй ме, Анита! Усети мощта ми във вените си!

Стоях си, взирах се в пода и имах чувството, че студен вятър брули кожата ми. Изчаквах нещо да трепне в душата ми. Силата й да ме помете и да ме отнесе. Не последва нищо.

Вампирката се намръщи. Малкото момиченце се завърна.

- Ухапах те, съживителке! Би трябвало да пълзиш при една моя дума! Какво си направила?

Промърморих кратка, чистосърдечна молитва и й отговорих:

- Светена вода.

Тя се озъби:

- Този път ще те държим при нас до след третото ухапване! Ще заемеш мястото на Тереза. Вероятно тогава ще проявиш по-голяма готовност да търсиш кой убива вампирите!