Престъпни удоволствия

Рафаел приклекна до нас. Едуард седна незабавно на сухата скала. Присъединих се към него.

- Там е вашата тъмница. Ще чакаме тук почти до изгрев. Ако не излезете, ще си тръгнем. След смъртта на Николаос ще ви помогнем, ако ни е по силите.

Кимнах. Фенерчето на каската ми кимна заедно с мен.

- Благодаря за помощта!

Кралят на плъховете завъртя тясната си муцунка.

- Доставих ви пред задния вход на дявола. Не ми благодарете за това!

Спогледах се с Едуард. Изражението му бе все тъй неразгадаемо и отсъстващо. Ако се интересуваше от казаното от плъхолака, не му личеше. Щеше да е все същото и ако обсъждахме списък за пазаруване.

Заедно със спътника ми коленичихме пред входа на тъмницата. Факлите примигваха, невероятно ярки след тъмнината. Едуард гушкаше своето узи, окачено на ремък пред гърдите. Аз носех автомата. Носех си също и двата пистолета, два ножа и деринджър, напъхан в джоба на якето. Беше ми подарък от убиеца. Връчи ми го със следния съвет: „Рита като кучи син, но ако го притиснеш под нечия брадичка, ще отвее цялата шибана глава“. Добре беше да го знам.

Навън цареше ден. Вампирите не би трябвало да будуват, но Бър-чард сигурно беше на пост. И ако ни забележеше, Николаос щеше да узнае. Все едно как, щеше да разбере. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Пропълзяхме вътре, готови да убиваме начаса. Помещението беше празно. Адреналинът се натрупваше в тялото ми, караше ме да дишам учестено и сърцето ми да бие бясно, без причина. Мястото, където стоеше окован Филип, беше почистено. Някой го бе изтъркал наистина добре.

Преборих се с желанието да докосна стената, където бе висял танцьорът.

Едуард се обади тихичко:

- Анита!

Стоеше до вратата. Побързах да се присъединя към него.

- Какво има? - попита той.

- Точно тук тя уби Филип.

- Съсредоточи се върху работата. Не искам да умра, защото си се разсеяла!

Започвах да се ядосвам, но преглътнах гнева си. Беше прав.

Едуард изпробва вратата и тя се отвори. Нямаше затворници - нямаше и нужда да я заключват. Аз поех лявата страна, той - дясната. Коридорът беше празен.

Дланите ми върху автомата се потяха. Партньорът ми тръгна по дясното разклонение на коридора. Последвах го в бърлогата на дракона. Не се чувствах много рицарски настроена. Току-що ми бяха свършили блестящите жребци. или беше бляскавата стомана?

Както и да е. Бяхме на мястото. Ето ни тук. Усещах вкуса на сърцето в гърлото си.

45

Драконът не се появи незабавно, за да ни излапа. Всъщност цареше покой. Да употребя едно клише - цареше мъртвешко спокойствие.

Пристъпих плътно зад Едуард и прошепнах:

- Не искам да се оплаквам, но къде са всички?

Той облегна гръб на стената и отвърна:

-Може да си убила Уинтър. Тогава остава само Бърчард. Нищо чудно да е по задачи.

Поклатих глава:

- Твърде лесно би било.

- Не се притеснявай. &оро нещо ще тръгне наопаки!

Той продължи нататък по коридора и аз го последвах. Изминах цели три крачки, преди да осъзная, че Едуард се е пошегувал.

Коридорът завършваше в голяма зала, досущ като тронната на Ни-колаос, само че без стол в нея. Вместо това имаше ковчези. Пет бяха разпределени из помещението на постаменти, така че да не се намират на течение на пода. В долния и горния край на всеки ковчег гореше по един висок, железен свещник.

Повечето вампири полагат поне известни усилия да си прикрият ковчезите, не и Николаос.

- Каква арогантност! - прошепна Едуард.

- Да - отвърнах му шепнешком. Човек винаги шепне около ковчези

- първо, чувстваш се като на погребение и второ, мъртъвците могат да те чуят.

В стаята се носеше застояла миризма, от която ти настръхваше косата. Заседна в основата на гърлото ми. В устата си долавях слабия й, металически вкус. Беше като мирис на змии, затворени в клетки. Миризмата стига, да осъзнаеш, че в тази стая няма нищо топло и космато. Но това описание е доста бегло. Просто. мирис на вампири.

Първият ковчег беше от тъмно, добре лакирано дърво със златни дръжки. Беше по-широк при раменете и се стесняваше надолу, следвайки контурите на човешко тяло. По-старите ковчези често изглеждат така.

- Да започнем оттук - реших.

Едуард не спори с мен. Отпусна картечницата да увисне на ремъка си и извади пистолета.

- Прикривам те - отбеляза.

Оставих автомата на пода пред ковчега, хванах ръба на капака, изредих бърза молитва и го вдигнах. Вътре лежеше Валънтайн. Белязаното му лице бе открито. Придържаше се към традицията си да се облича като комарджия от речните кораби, но този път - в черни дрехи. Украсената му с волани риза бе пурпурна. Цветът не подхождаше особено на кестенявата му коса. Едната му ръка бе положена на бедрото - като безгрижно заспал мъж. Много човешки жест.

Едуард надникна в ковчега с насочен към тавана пистолет.

- По този ли си плиснала светена вода?

Кимнах.

- Добре си го освиткала!

Валънтайн дори не помръдна. Не видях и да си поема дъх. Избърсах потните си длани в панталона и потърсих пулса на китката му. Нищо. Кожата му беше студена при допир. Беше мъртъв. Това не е убийство, все едно какво казват новите закони. Човек не може да убие труп!