Престъпни удоволствия

- Ранена си. Мислех си, че ще искаш да се лекуваш.

Бях малко насинена и гърлото ме болеше, но.

- Откъде разбра?

- Миришеш така, сякаш смъртта се е разминала на косъм с теб тази вечер.

Взрях се в него. Ървинг никога не ми върти такива номера, свързани със свръхестествените сили. Не казвам, че не го може, но се напъва здравата да го приемат за човек. Не и този тип тук.

Поех си дълбоко дъх.

- Такава ми е работата.

Кралят кимна.

- Ще ти се обадим кога и къде.

Станах. Той остана седнал. Май нямаше какво повече да си кажем, тъй че си тръгнах.

След около десет минути Едуард се намъкна в колата при мен.

- А сега какво? - попита.

- Спомена за някаква хотелска стая. Смятам да поспя, докато имам време.

- А утре?

- Ще ме изведеш и ще ми покажеш как работи картечницата.

- После? - попита той.

- После отиваме при Николаос - отвърнах.

Едуард изпъшка треперливо - почти се засмя.

- Ох, леле! Ох, леле ли?

- Колко приятно, че поне един от нас се забавлява в този момент! Той ми се ухили.

- Обичам си професията!

Наложи се да се усмихна. Истината е, че и аз си я обичам.

44

През деня се учих как да използвам картечница. През нощта ходих с плъхолаците на спелеоложка експедиция.

В пещерата цареше мрак. Стисках фенерчето си, потънала в абсо-лютна тъмнина. Допрях ръка до челото си и не видях нищичко, освен шантавите бели силуети, които ти се въртят пред очите, когато изобщо няма светлина. Бях си надянала миньорска каска с лампа, която в момента беше изключена. Плъхолаците настояха за това. Навсякъде около мен се носеха звуци. Писъци, стенания, пукане на кости, странно стър-жене като изваждане на нож от плът. Ликантропите се преобразяваха от човешка в животинска форма. Ако се съди по звука болеше, и то много. Накараха ме да се закълна, че няма да включвам фенерче, докато не ми разрешат.

Никога досега не ми се беше случвало тъй отчаяно да копнея да виждам. Преобразяването не би могло да е чак толкова ужасно. Или можеше? Но обещанието си е обещание. Окашлях се: - Човек е човек, все едно колко дребен.

Какво, по дяволите, правех насред пещера, в тъмното, обградена от плъхолаци, цитирайки д-р Зюс, и опитвайки се да убия хилядогодишен вампир?

Тази седмица определено се класираше сред най-странните досега.

Рафаел, Кралят на плъховете, се обади:

- Може да включите фенерчетата!

Незабавно натиснах копчето. Нетърпеливи да прозрат, очите ми сякаш попиваха светлината. Плъхолаците стояха на малки групички в широк тунел с плосък таван. Бяха десетима. Преброила ги бях в човешката им форма. Сега седемте мъжки бяха покрити с козина и носеха джинси с отрязани крачоли. Двама имаха и широки тениски. Трите жени бяха издокарани в безформени рокли, като за бременни. Черните им очи-коп-чета блестяха на светлината. Всички бяха космати.

Едуард се приближи до мен. Взираше се в плъховете с отсъстващо и неразгадаемо изражение. Побутнах го. Бях казала на Рафаел, че не съм ловец на глави, но спътникът ми изпълняваше и такива задачи от време на време. Надявах се, че впоследствие няма да посегне на тези хора.

- Готова ли си? - попита Рафаел. Беше си все същият жилав черен плъх, какъвто го помнех.

- Да - отвърнах.

Едуард кимна.

Плъхолаците се разпръснаха от двете ни страни, притичвайки по изгладените от времето камъни. Казах, без да се обръщам към никого конкретно:

- Мислех, че в пещерите е влажно.

Един по-дребен плъхолак с тениска се обади:

- Чероки Кавърн е задънена пещера.

- Не те разбрах?

- В откритите пещери има вода и растящи формации. Сухите пещери, където няма образувания, се наричат задънени.

- О! - възкликнах.

Ликантропът разтегли устни и оголи огромни зъби усмивка, по мое мнение.

- Май научи повече, отколкото ти се щеше, а?

Рафаел изсъска в отговор:

-Не сме тук на туристическа обиколка, Луи. Сега млъквайте и двамата!

Луи сви рамене и се разтърча пред мен. Беше същият тип, който придружаваше Рафаел в ресторанта - онзи с тъмните очи.

Една от женските имаше почти сива козина. Наричаше се Лилиан и беше лекар. Носеше раница, пълна с медицинско оборудване. Глутницата явно смяташе, че ще бъдем ранени. Или пък мислеха, че поне има шанс и да излезем живи? Аз лично започвах да се съмнявам в този вариант.

Два часа по-късно таванът се сниши до точка, където вече не можех да стоя изправена. Сега открих и защо на нас с Едуард ни връчиха каски. Ударих си поне хиляда пъти главата в стърчащи камъни. Бих се докарала до мозъчно сътресение далеч преди да срещнем Николаос. Плъховете изглеждаха като създадени за точно този тунел, носеха се напред, присвивайки тела със странна, плъзгаща се грация. Ние с Едуард не можехме да се сравняваме с тях. Дори малко.

Той изруга тихо зад мен. Десетината сантиметра отгоре му причиняваха болка. Кръстът ми вече гореше от напрежението. За него сигурно беше още по-зле. Имаше места, където таванът се извисяваше и Едуард можеше да се изправи. Започвах да ги очаквам с нетърпение бяха като въздушни джобове за гмуркач.

Естеството на мрака се промени. Светлина - пред нас имаше светлина, не много, но определено имаше. Блещукаше в далечния край на

тунела като мираж.