Престъпни удоволствия

- Няма с какво да подпрем вратата, Анита!

Прав беше. Бяхме гръмнали катинара. Къде е тежкият предмет, когато ти трябва?

- Закарай някоя косачка до нея.

- Това няма да ги задържи задълго.

- По-добре е от нищо - отвърнах.

Спътникът ми не помръдна, така че аз изтърколих косачката до вратата.

- Няма да умра, изяден жив - обади се Едуард. Зареди нов пълнител в пистолета си. - Първо ще гръмна теб, ако искаш, или пък се погрижи сама.

В този момент си спомних, че прибрах в джоба си кибрита, който Закари ми даде. Кибрит - имахме кибрит!

- Анита, почти са тук! Сама ли ще го сториш?

Извадих кибрита от джоба си. Благодаря ти, Боже!

- Спести си куршума, Едуард! - вдигнах в ръка една туба бензин.

- Какво си намислила? - попита спътникът ми.

Навсякъде около нас отекваше вой - гулите приближаваха.

- Смятам да запаля бараката - плиснах бензин на вратата. Смърде-ше остро и заседна в гърлото ми.

- Докато сме вътре ли?

-Да.

- Предпочитам да се гръмна, ако на теб ти е все едно.

- Не смятам да умирам тази нощ, Едуард!

През вратата проникна лапа, ноктите разцепваха дъските и буквал-но ги разбиваха. Драснах клечка и я хвърлих по просмуканото с бензин дърво. Запали се със съскане и синьо-бял пламък. Гулът изпищя и отскочи назад, обхванат от огън.

Смрадта на горяща плът се смеси с тази на бензина. Горящи косми. Закашлях се, прикривайки устата си с ръка. Огънят поглъщаше дъсчената барака и се разпространи по покрива. Нямахме нужда от повече бензин проклетото чудо беше като огнен капан. Не предполагах, че пламъците ще се разпространят толкова бързо. Едуард стоеше близо до задна-та стена, прикрил устата си с ръка. Гласът му се чу приглушен:

- Нали имаш план как да се измъкнем оттук, а? През дъските се вмъкна ръка и замахна към него. Той отстъпи назад. Гулът започна да си проправя път през дървото, зъбейки се срещу ни. Едуард стреля между очите му и звярът изчезна.

Сграбчих едно от подпрените на отсрещната стена гребла. Върху ни започваха да се сипят искри. Ако димът не ни изкараше оттук, колибата щеше да се срути.

- Свали си ризата - наредих.

Едуард дори не попита защо. Практичен докрай. Смъкна презра-менния кобур и си свали ризата през глава, метна ми я и намъкна кобура на голо.

Увих плата около зъбците на греблото и го напоих с бензин. Запалих факлата от стените - нямах нужда от кибрит. Предната част на бараката сипеше огън върху нас. Искрите се забиваха в кожата ми като малки горящи жила.

Едуард също се хвана за работа. Намери брадва и се зае да доразбие направената от гула дупка. Понесох импровизираната факла и тубата с бензин. Хрумна ми, че скоро резервите ще се взривят от горещината. Нямаше да се задавим от дима - щяхме да гръмнем.

- Побързай! - извиках.

Едуард се промъкна през дупката, последвах го и за малко да го изгоря с факлата. На поне сто метра наоколо не се виждаше нито един гул. Бяха по-умни, отколкото изглеждаха. Затичахме се и взривът ни удари в гърба като огромно крило. Препънах се в тревата, паднах и си изкарах въздуха. Прикрих главата си и се помолих. За мой късмет, не ме улучи летящ гвоздей.

Тишина и никакви взривове повече. Предпазливо се надигнах. Бараката я нямаше - нито следа от нея. Парченца дърво горяха в тревата около мен. Едуард лежеше на земята на една ръка разстояние. Гледаше ме. Дали изражението ми бе толкова изненадано, колкото неговото? Вероятно.

Импровизираната ни факла полека палеше тревата около нас. Наемният убиец на вампири коленичи и я вдигна.

Намерих тубата с бензин - не се беше разляла - и също се изправих. Едуард ме последва, понесъл факлата. Гулите явно бяха избягали -умни гули, но за всеки случай. Дори нямаше нужда да се договаряме. Параноята е общото помежду ни.

Тръгнахме към колата. Адреналиновият прилив бе спаднал и се чувствах още по-уморена от преди. Човек има само определени запаси от адреналин - след това караш на автопилот.

Клетката с пилетата бе съсипана; гроба осейваха неразпознаваеми късчета и парченца. Не се вгледах по-внимателно. Спрях, колкото да си взема сака. Беше непокътнат, просто си лежеше на място. Едуард вървеше пред мен и хвърли факлата на чакъла на алеята. Вятърът шумолеше в листата. спътникът ми извика:

- Анита!

Търкулнах се. Пистолетът на Едуард изтрещя и нещо падна с писък в тревата. Втренчих се в гула, докато спътникът ми го пълнеше с куршуми. Когато успях с преглъщане да вкарам сърцето си обратно в гърдите, допълзях до бензина и развинтих тубата.

Гулът изпищя. Едуард го гонеше с горящата факла. Плиснах бензин по осакатената твар, паднах на колене и подканих:

- Запали го!

Спътникът ми удари звяра с факлата. Огънят лумна над гула и той се разпищя. Засмърдя на печено месо и козина. И на бензин.

Тварта се търкаляше по земята в опит да угаси пламъците, но те не искаха да изчезнат.

Прошепнах:

- Твой ред е, скъпи ми Закари! Ти си следващият! Ризата бе изгоряла и Едуард хвърли греблото на земята.

- Да се махаме оттук! - каза.

Съгласих се от все сърце. Отключих колата, хвърлих сака си на зад-ната седалка и запалих двигателя. Гулът лежеше на земята, не мърдаше и продължаваше да гори.