Престъпни удоволствия

- Томас Дженсен се обади днес.

Изправих се стреснато.

- Дженсен ли?

- Точно така.

- Ще ни остави ли да го направим?

- Не нас, а теб. Специално за теб помоли. Опитах се да го накарам да вземе някой друг, но той не пожела. И трябва да бъде тази вечер. Бои се, че ще се откаже.

- По дяволите. - промърморих тихо.

- Да му звънна да откажа или ще ми определиш час за срещата?

Защо всичко трябва да ти се стоварва отведнъж на главата? Риторичният въпрос на живота.

- Нека се видим тази вечер, при падането на пълния мрак.

- Това е, моето момиче! Знаех си, че няма да ме изоставиш.

- Не съм твое момиченце, Бърт. Колко ти плаща той?

- Трийсет хиляди долара. Петте хиляди аванс вече пристигнаха по специален куриер.

- Ти си зъл човек, Бърт.

- Да - съгласи се той. - И добре ми се плаща, благодаря! - и затвори, без да си вземе довиждане. Господин Очарование.

Едуард се взираше в мен.

- Да не би току-що да прие работа за вдигане на мъртвец за тази вечер?

- Полагане на мъртвец в гроба всъщност, но - да.

- Дали вдигането на мъртъвци ти го взема?

- Кое? - не го разбрах.

Той сви рамене:

- Енергия, издържливост, сила.

- Понякога.

- Ами тази работа? Тя ще ти вземе ли енергия?

Усмихнах се.

-Да.

Едуард поклати глава:

- Не можеш да си позволиш да си изтощена, Анита!

- Няма да съм изтощена - отвърнах. Поех си дълбоко дъх и се опитах да измисля как да обясня на партньора си ситуацията. - Томас Дженсен загубил дъщеря си преди двайсет години. Преди седем накара да я вдигнат като зомби.

-Е, и?

- Тя се е самоубила. По онова време никой не знаеше причината. Едва по-късно научихме, че господин Дженсен малтретирал сексуално дъщеря си и именно заради това тя е посегнала на себе си.

- И той я е върнал от мъртвите. - Едуард се намръщи. - Нали не искаш да кажеш, че.

Размахах ръце, сякаш можех да изтрия твърде живия образ пред очите си.

- Не, не, нищо такова. Човекът почувствал угризения и я събуди, за да й каже, че съжалява.

- И?

- Тя не пожелала да му прости.

Наемният убиец поклати глава:

- Не разбирам.

- Вдигна я от гроба, за да й се извини, но тя бе умряла в омраза и страх от него. Зомбито не искаше да му прости, а той не пожела да я върне обратно. И разпадането на разсъдъка и тялото й му послужиха за нещо като наказание.

-Исусе!

- Аха - съгласих се аз. Отидох до гардероба и извадих спортния си сак. Едуард носи оръжия в неговия - аз си слагах съживителските принадлежности в моя. Понякога нося и комплекта за убиване на вампири. На дъното на сака се валяше кибритчето, което ми даде Закари. Пъхнах го в джоба на панталона си. Не мисля, че Едуард ме видя. Не обръща внимание, ако уликата не седне и не залае. Продължих с обясненията:

- Дженсен най-сетне се е съгласил да я положи в гроба, ако го направя аз. Той е нещо като легенда сред съживителте. Най-близкото нещо до градска легенда, което си имаме.

- И защо тази вечер? Ако е чакал седем години, защо не изчака още няколко нощи?

Продължавах да подреждам вещите си в сака.

- Настоявал. Страхува се, че няма да събере смелост, ако чака още. Освен това може и да не съм сред живите след няколко нощи. А нищо чудно той да не допусне друг да го извърши.

- Това не е твой проблем. Не ти си събудила това зомби.

-Не, но преди всичко съм съживител. Убиването на вампири е. странична дейност. Аз съм съживител. Това не е просто професия.

Едуард все още ме зяпаше:

- Не разбирам защо, но схващам, че трябва да го направиш.

- Благодаря.

Той се усмихна:

- Ти си знаеш. Ще имаш ли нещо против да дойда с теб, за да се убедя, че няма да те открадне някой, докато си там?

Замислих се.

- Виждал ли си събуждане на зомби?

-Не.

- Не си гнуслив, нали? - ухилих му се. Той ме гледаше с внезапно вледенени сини очи. Цялото му лице се промени. Не се забелязваше ни следа от изражение - нищо, освен ужасния студ. Празнота. Веднъж един леопард ме бе гледал по същия начин през решетките на клетката - не с емоция, която разбирам, а толкова чужди мисли, че все едно живеем на различни планети. Твар, която би могла да ме убие - умело, ефикасно, защото това е предназначена да върши, ако е гладна или раздразнена от мен.

Не припаднах от страх и не избягах от стаята с писък, но ми трябваше известно усилие да се сдържа.

- Доказа гледната си точка, Едуард. Прибирай в клетката егото си на идеален убиец и да вървим!

Погледът му не се върна към нормалното незабавно, но се

позатопли - като зората, пробиваща си път на хоризонта.

Надявах се Едуард никога да не обърне този поглед към мен. Ако го стореше, един от нас щеше да умре. И по-всяка вероятност това щях да съм аз.

41

Нощта беше почти идеално тъмна. Гъсти облаци скриваха небето. Вятърът свистеше над земята и ухаеше на дъжд.