Престъпни удоволствия

- Ако изтриеш грима, отдолу всички си приличаме, съживителке!

Изпищях:

- Жан-Клод!

Гласът му се спусна като кадифе, топъл и тъмен, плъзгаше се през мислите ми.

- Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми, две съзнания в едно тяло, две души, сплетени в една. - за една кратка, ярка секунда го видях и го почувствах. Цяла вечност с Жан-Клод. Докосването му. завинаги. Устните му. Кръвта му.

Примигнах и успях да изтръгна звук от гърлото си, когато устните ми вече почти докосваха раната на гърдите му. Можех да се пресегна и да я близна.

- Жан-Клод, не! Жан-Клод! - пищях. - Боже, помогни ми!

И това го извиках.

Мрак - и някой ме разтърсва за рамото. Дори не се замислих. Инстинктите ми влязоха в действие. Пистолетът от таблата се озова в ръката ми, прицелен от упор.

Нечия ръка притисна китката ми под възглавницата, обръщайки пистолета към стената и нечие тяло ме прикова.

- Анита, Анита! Едуард е! Погледни ме!

Примигнах срещу Едуард, който държеше ръцете ми. Дишането му леко се беше ускорило.

Погледнах пистолета в ръката си, после пак партньора си. Все още

ме държеше здраво. Предполагам, че няма защо да го виня.

- Добре ли си? - попита той.

Кимнах.

- Кажи нещо, Анита!

- Имах кошмар - обясних.

Едуард поклати глава:

- Леле, леле. - и полека ме пусна.

Пъхнах пистолета обратно в кобура му.

- Кой е Жан-Клод? - поинтересува се наемният убиец.

- Защо?

- Викаше името му.

Прокарах длан по челото си - потта ми беше лепкава. С пот бяха просмукани и дрехите, в които спях. Кошмарите започваха да ми лазят по нервите.

- Колко е часът? - В стаята беше твърде тъмно, сякаш слънцето беше залязло. Стомахът ме присви. Ако наближаваше здрач, Кетрин не би имала никакъв шанс.

- Не се шашкай - просто се заоблачи. Имаш още поне четири часа до залеза.

Поех си дъх и се заолюлявах към банята. Наплисках лицето и врата си със студена вода. В огледалото ме посрещна бледо като на смъртник отражение. Дали сънят бе дело на Жан-Клод, или на Николаос? Ако е била тя, дали вече ме управляваше? Нямах отговор. Нямах отговор за нищо.

Когато се върнах, Едуард си седеше на бялото кресло. Гледаше ме, сякаш бях извънредно интересен вид насекомо, каквото не му е попадало досега в ръцете.

Подминах го и позвъних в кабинета на Кетрин.

- Здрасти, Бети, Анита Блейк е. Кетрин там ли е?

- Здравейте, госпожице Блейк. Мислех, че знаете тя и госпожица Мейсън ще бъдат извън града от тринадесети до двадесети - на наносите са.

Кетрин ми беше споменала, но аз забравих. Най-сетне бях извадила късмет. Тъкмо навреме.

- Изключила съм, Бети. Благодаря много! Благодарна съм ти повече, отколкото можеш да си представиш.

- Радвам се да бъда от полза. Госпожица Мейсън е назначила първата проба на шаферските рокли за двадесет и първи.

Каза го, сякаш така бих се почувствала по-добре. Нищо подобно.

- Няма да забравя. Доскоро!

- Приятен ден!

Затворих и звъннах на Ървин Гризуолд. Той е репортер в „Сейнт Луис Пост Диспач“. Освен това е върколак. Върколакът Ървинг. Не звучи особено добре, ама пък, кое ли име звучи? Върколакът Чарлз? Тц. Джъстин, Оливър, Уилбър, Брент? Тъц.

Ървинг вдигна на третото позвъняване.

- Анита Блейк е.

- О, здрасти, к'во ста'а? - звучеше подозрително, сякаш не се сещам да се обадя, ако няма да искам нещо от него.

- Познаваш ли някой плъхолак?

Той мълча почти прекалено дълго, после отбеляза:

- Какво по-точно искаш да знаеш?

- Не мога да ти кажа.

- Тоест, търсиш помощта ми, но от това няма да получа статия.

Въздъхнах.

- Нещо такова.

- Тогава защо да ти помагам?

- Не ме измъчвай, Ървинг! Дала съм ти колкото щеш причини. Моята информация те качи за първи път на първа страница, нали? Тъй че не ме мъчи.

- Малко сме криви днес, а?

- Познаваш ли плъхолаци или не?

- Познавам.

- Трябва да предам съобщение на Краля на плъховете.

Ървинг подсвирна провлачено - пронизващ звук в слушалката.

- Не искаш нищо особено, а? Може и да успея да те срещна с плъ-холака, когото познавам, но не и с краля им.

-Предай на Краля на плъховете следното съобщение. имаш ли под ръка писалка?

- Винаги - отвърна той.

- „Вампирите не са ме довършили и не съм направила онова, което искат“.

Ървинг ми го прочете за всеки случай. Потвърдих, че текстът е правилен и той се обади:

- Забъркала си се с вампири и плъхолаци, и аз не получавам правата.

- Никой няма да докопа тази история, Ървинг! Твърде кърваво ще стане.

Той помълча за миг.

- Добре. Ще се опитам да ти уредя среща. Ще знам какво става по някое време тази нощ.

- Благодаря, Ървинг!

- Внимавай, Блейк. Мразя да губя най-добрите си източници на сведения за първа страница!

- И аз - признах си.

Веднага щом затворих телефона, той звънна. Вдигнах слушалката автоматично. Ако телефонът звъни, ти го вдигаш - въпрос на дългогодишен навик. Вярно, имам телефонен секретар, но не толкова отдавна, че да си променя привичката.

- Анита, Бърт е.

- Здрасти, Бърт. - въздъхнах тихичко.

- Знам, че работиш по случая с вампирите, но изникна нещо, което може да те заинтересува.

- Бърт, вече съм загазила до уши. Още нещо и може да не доживея да утре.

Човек би могъл да си помисли, че Бърт поне ще попита дали съм добре. Как съм. Но не, не и шефът ми.