Престъпни удоволствия

Наведе глава и се опита да ме погледне, но косата му падаше и в двете очи. Избърсах кръвта в панталоните си и се върнах да застана почти на пръсти до него. Отметнах кичура от очите му - неуспешно. Започваше да ме ядосва. Прокарах пръсти през косата му, докато не си остана встрани от лицето. Беше по-мека, отколкото изглеждаше и бе затоплена от горещината на тялото му.

Филип почти ми се усмихна. Гласът му пресекваше, когато прошепна:

- Допреди няколко месеца щях да си плащам за това!

Зяпнах го, после осъзнах, че се опитва да се пошегува. Боже. Голяма буца заседна в гърлото ми.

Бърчард се обади:

- Време е да тръгваш!

Взирах се в очите на танцьора - съвършено кафяви, - а огънят на факлите се отразяваше в тях като в черни огледала.

- Няма да те оставя тук, Филип!

Той стрелна с поглед мъжа на стълбите, после отново се извърна към мен. Страхът му придаваше вид на детинска безпомощност.

- До скоро виждане! - каза ми.

Отдръпнах се назад.

- Можеш да разчиташ на това!

- Не е умно да я караш да чака! - обади се Бърчард.

Вероятно беше прав. Двамата с Филип се гледахме още няколко секунди. Сънната му артерия подскачаше под кожата, сякаш се опитваше да избяга. Гърлото ме болеше - не можех да дишам. Светлината на факлите замъгли зрението ми. Обърнах се встрани и тръгнах към стълбите. Ние, яките като желязо убийци на вампири, не плачем. Или поне не пуб-лично. Или поне не и когато можем да се сдържим.

Бърчард ми отвори вратата. Погледнах през рамо към Филип и му махнах като идиотка. Той ме проследи как си отивам, очите му внезапно заизглеждаха ужасно големи - като на дете, което гледа как родителят му напуска стаята, преди да е прогонил всички чудовища.

Налагаше се да го оставя така - сам и безпомощен. Господ да ми е

на помощ.

38

Николаос седеше на гравирания си дървен стол, с увиснали над земята крачета. Очарователно.

Обри подпираше стената, облизвайки устни с език обираше от тях последните капчици кръв. Валънтайн бе застинал съвсем неподвижно до него и ме зяпаше.

Уинтър спря до мен. Пазачът на затворничката.

Бърчард отиде да застане до Николаос и положи длан на облегалката на креслото й.

- Е, какво, съживителке, свършиха ли ти шегите? - попита Никола-ос. Все още говореше като възрастна. Все едно притежаваше два гласа и можеше да ги сменя с едно натискане на бутона.

Поклатих глава. Не бях в настроение за шегички.

- Успяхме ли да пречупим духа ти? Да ти изкараме дъха?

Взирах се във вампирката. Гневът ме люлееше като вълна от горещина.

- Какво искаш, Николаос?

- О, така е много по-добре! - гласът й се издигаше и спадаше, с детински кикот в края на всяка дума. Сигурно никога повече нямаше да харесвам деца.

- Жан-Клод би трябвало да слабее в ковчега си. Да умира от глад, но вместо това е силен и добре нахранен. Как е възможно това?

Нямах ни най-малка представа, ето защо си замълчах. Може би въпросът бе риторичен? Не беше.

- Отговори ми, А-н-и-т-а! - Вампирката проточи името ми, отхап-вайки всяка буква.

- Не знам.

- Напротив, знаеш!

Не знаех, но тя нямаше да ми повярва.

- Защо нараняваш Филип?

- Трябваше да си научи урока след снощи.

- Защото ти се възпротиви? - поинтересувах се.

- Да - отвърна тя. - Защото ми се противопостави. надигна се от креслото и защъпука към мен. Завъртя се лекичко, за да завихри бялата рокля около себе си. Връхлетя ме зловещо, с усмивка. - И защото съм ти ядосана. Измъчвам любовника ти и така мога и да не измъчвам теб. А и вероятно тази демонстрация ще ти даде свеж стимул, за да откриеш убиеца на вампири! - Хубавичкото й личице бе извърнато нагоре към мен, светлите й очи сияеха от веселие. Беше много добра.

Преглътнах с усилие и зададох въпроса, който се очакваше от мен.

- Защо си ми ядосана?

Детето-вампир леко наклони глава. Ако не бяха пръските кръв, жестът щеше да е миловиден.

- Дали е възможно да не знаеш? - тя се извърна към Бърчард. - Как мислиш, приятелю? Нима е в неведение?

Той изпъна рамене и отвърна:

- Струва ми се, че е възможно.

- О, Жан-Клод е бил много лошо момче! Да дари втория белег на нищо неподозиращ смъртен!

Застинах неподвижна. Спомних си сините, огнени очи на стълбите и гласа на Жан-Клод в главата ми. Добре де, подозирах го и преди, но все още не разбирах какво означава това.

- Какъв е пък този втори белег?

Вампирката облиза устни, нежно като котенце.

- Да я просветим ли, Бърчард? Да й кажем ли каквото знаем?

- Ако тя наистина не е наясно, господарке, значи е наложително да й обясним! - отвърна той.

- Да - съгласи се Николаос и се понесе обратно към креслото си. -Бърчард, кажи й на колко си години!

- Навърших шестстотин и три.

Вгледах се в гладкото му лице и поклатих глава.

- Но ти си човек, не вампир!

- Беше ми даден четвъртият белег и ще живея толкова дълго, колкото господарката ми има нужда!

- Не, Жан-Клод не би ми причинил такова нещо! - възразих.

Николаос лекичко разтвори ръце.

- Притисках го извънредно силно. Знаех за първия белег, с който те е излекувал. Предполагам, че отчаяно е търсил път за спасение.

Спомних си ехото от гласа му в главата си: „Съжалявам. Нямам избор!“. По дяволите, винаги има избор!