Престъпни удоволствия

Отвори вратата. Влязох вътре. Нащрек до стената бе застанал високият, плешив мъж, който видях с Николаос онзи първи път. Имаше извънредно изразителни поради липсата на коса очи (няма в какво друго да си спреш погледа) и на красивото му, тясно лице бе изписано същото изражение, с което учителите в началното училище се обръщат към проблематичните деца. Трябва да бъдеш наказана, млада госпожичке. Но какво ли бях сбъркала?

Гласът на мъжа беше дълбок, с лек английски акцент, ошлайфан, но човешки.

- Претърси я за оръжия преди да слезем долу!

Уинтър кимна. Защо да говориш, когато и жестовете вършат работа? Големите му длани вдигнаха якето ми и измъкнаха пистолета. Бутна ме с рамо, за да се обърна. Намери и втория пистолет. Наистина ли бях смятала, че ще ме оставят да внеса оръжие? Да, май така си мислех. Каква съм глупачка.

- Провери й ръцете за ножове.

По дяволите.

Уинтър задърпа ръкавите на якето, сякаш се канеше да ги откъсне.

- Чакай малко! Просто ще го съблека. Ако толкова ти се иска, пред-жоби проклетото чудо.

Господин Мускул откри ножовете в каниите под мишниците ми. Плешивият претърси жълтия шлифер за скрити оръжия. Не попадна на такива. Уинтър опипа краката ми отгоре до долу, но не особено старателно. Пропусна канията на глезена. Имах си едно оръжие, а те не знаеха за него. Точка за мен.

Надолу по дългото стълбище и към празната тронна зала. Може би си пролича по изражението ми, защото плешивият съобщи:

- Господарката ни очаква заедно с приятеля ти.

Той водеше, докато слизахме по стълбите. Уинтър се тътреше отзад. Вероятно смятаха, че ще хукна да се спасявам. Да, бе. И къде да ида?

Спряха пред тъмницата. Откъде ли знаех, че ще стане така? Плешивият почука два пъти на вратата - не много силно, но не и лекичко.

Поел едва тишина. после отвътре отекна висок, звънък смях. Настръхнах. Не исках да се виждам отново с Николаос. Не исках да попадам пак в килията. Копнеех да си ида у дома!

Вратата се отвори. Валънтайн махна щедро с ръка:

- Влизай, влизай!

Този път носеше сребърна маска. Просмукан от кръв кичур кестенява коса беше прилепнал над очите му.

Сърцето ми скочи в гърлото. Жив ли си, Филип? Силите ми стигнаха, колкото да не изпищя.

Валънтайн отстъпи встрани, сякаш очакваше, че ще мина покрай него. Погледнах към безименния плешивец. Изражението му бе неразгадаемо. Махна ми да вървя напред. Какво можех да сторя? Тръгнах.

Това, което видях, ме закова още на горната площадка. Не можах да отида по-навътре. Нямах сили. Обри стоеше до стената отсреща, ухилен до уши. Косата му още беше руса, изражението - зверско. Николаос бе издокарана в широка бяла рокля, която придаваше на кожата й тебе-ширен оттенък. С нея косата й изглеждаше като бял памук. Беше обсипана с капки кръв, сякаш някой бе заредил писалка с червено мастило и я беше изпръскал с нея.

Сиво-сините й очи ме поглъщаха. Пак се засмя смях пищен, чист и извратен. Нямам по-подходяща дума. Извратен. Погали голите гърди на Филип с бялата си, опръскана с кръв ръка. Прокара пръст по зърното му и се разсмя отново.

Той беше прикован към стената за китките и глезените. Дългата му, кестенява коса бе паднала напред и прикриваше едното му око. Мускулестото му тяло бе покрито с ухапвания. Кръв се лееше по загорялата му кожа на тънки пурпурни ручейчета. Бе втренчил в мен едното кафяво око, другото оставаше скрито под косата. В погледа му прочетох отчаяние. Знаеше, че са го довели да умре по този начин, и нямаше как да се спаси. Но аз, аз можех да сторя нещо! Трябваше да мога! Боже, нека има с какво да му помогна!

Плешивият тип ме побутна по рамото и аз подскочих. Вампирите се разсмяха. Мъжът - не. Тръгнах надолу по стъпалата и спрях на няколко крачки от Филип. Той не ме погледна.

Николаос докосна голото му бедро и прокара пръст нагоре по него.

Той се напрегна целия и сви юмруци.

- О, чудесно си прекарваме с любовника ти тук! - заяви вампирка-та. Гласът й бе сладък както винаги. Въплъщение на детската невинност. Кучка.

- Той не ми е любовник.

Тя нацупи долната си устна.

-О, Анита, не ме лъжи! Не е забавно! - Господарката пристъпи напред - слабите й бедра се люлееха в ритъма на някакъв вътрешен танц. Посегна към мен, аз отстъпих и се блъснах в Уинтър.

- Съживителке, съживителке - каза вампирката, кога ще се научиш да не се бориш с мен?

По мое мнение не очакваше отговор, така че се сдържах.

Николаос отново посегна към мен с окървавената си, нежна ръчица.

- Уинтър може да те държи, ако така искаш? Стой мирна, иначе ще те накараме да не мърдаш.

Страхотен избор. Останах неподвижна. Гледах как бледите пръсти се приближават към лицето ми. Забих нокти в дланите си. Вампирката ме докосна по челото и усетих студената влага на кръвта. Погали ме от слепоочието надолу по бузата и прокара пръсти по горната ми устна. Мисля, че спрях да дишам.

- Оближи устни! - нареди.

- Не - отвърнах.

- О, каква си ми упорита! Да не би Жан-Клод да ти е дал смелостта

си?

- Какви, по дяволите, ги дрънкаш?

Очите й потъмняха. Навъси се. Внезапно заговори като възрастна, с толкова горещ глас, че можеше да ме опържи: