- Не се дръж нагло, Анита! Не ти отива! Знам малката ти тайна!
- Представа си нямам за какво ми говориш! - отвърнах и казвах истината. Не разбрах гнева й.
- Щом искаш, можем да си играем още малко! - Вампирката внезапно се озова до Филип - дори не я видях да помръдва. - Това изненадва ли те, Анита? Все още владея града. Имам сили, за които ти и твоят господар не сте и сънували.
Моят господар? За какво, по дяволите, ми говореше тя? Аз си нямах господар.
Тя отри ръце в торса на Филип, точно на ребрата. Докосването й изтри кръвта и отдолу се показа кожата гладка и недокосната. Стоеше пред него и не стигаше дори до ключицата му. Танцьорът затвори очи.
Николаос отметна глава, мернах зъбите й, устните се изтеглиха назад и.
- Не! - пристъпих към тях.
Дланта на Уинтър се стовари на рамото ми. Той поклати глава -бавно и внимателно. Не биваше да се намесвам.
Вампирката заби зъби в хълбока на Филип. Цялото му тяло се стегна, вратът се изви конвулсивно, ръцете му изпънаха веригите.
- Остави го на мира!
Забих лакът в корема на Уинтър. Той изсумтя и така стисна рамото ми с пръсти, че ми се прииска да пищя. Обгърна ме с ръце, притисна ме здраво към гърдите си и ме обездвижи.
Николаос отлепи лице от кожата на Филип. По брадичката й капе-ше кръв. Облиза устни с малкото си розово езиче.
- Каква ирония - изрече с глас, с години по-стар, отколкото щеше да бъде някога тялото й. - Изпратих Филип да те прелъсти. Вместо това го прелъсти ти.
- Не сме любовници! - чувствах се глупаво, притисната към гърдите на Уинтър.
- Няма да помогнеш нито на него, нито на себе си, като отричаш! -заяви Николаос.
- А с какво ще си помогнем? - попитах.
Тя махна с ръка и Уинтър ме пусна. Отстъпих встрани от него, извън обсега му. Така се озовах по-близо до Николаос, което надали беше подобрение в положението ми.
- Нека обсъдим бъдещето ти, Анита! - тя тръгна нагоре по стълбите. - А също и това на любимия ти!
Предположих, че има предвид Филип, но не я поправих. Безименният плешивко ми махна да я последвам по стълбите. Обри се приближаваше към пленника. Щяха да останат заедно тук. Неприемливо.
- Николаос, моля те!
Може би именно вълшебната думичка я накара да се обърне.
-Да?
- Искам да те помоля за две неща.
Тя ми се усмихваше, развеселена от мен. Задоволство на възрастен, видял дете да използва нова дума. Не ми пукаше какво си мисли за Ек-зекуторката, щом постигах онова, което исках.
- Помоли ме! - съгласи се вампирката.
-Първо, когато тръгнем, всички вампири да излязат оттук. - тя все още ме зяпаше усмихната, значи засега ледът не бе започнал да се пука под краката ми. - И второ, да ми позволиш да поговоря с Филип насаме.
Тя се засмя - високо и буйно, като разлюлени от бурен вятър камбанки.
-Горда си, смъртна! Признавам ти го. Започвам да виждам онова, което и Жан-Клод е открил в теб.
Пропуснах този коментар покрай ушите си, тъй като имах чувството, че не схващам част от подтекста.
- Може ли да получа онова, за което помолих?
- Наречи ме „господарка“ и ще го получиш.
Преглътнах. В настъпилата тишина гласът ми прозвуча като изстрел.
-Моля. господарке! - Ето, не се задавих с думата в крайна сметка.
- Много добре, съживителке, много добре! - Без да има нужда Ни-колаос да добави и дума, Валънтайн и Обри се изкачиха по стълбите и излязоха навън. Дори не възразиха. Само по себе си това също бе страховито.
- Ще оставя Бърчард на горната площадка. Той е с човешки слух. Ако шепнеш, няма да може да те чуе.
- Бърчард? - попитах.
- Да, съживителке, Бърчард - моят човешки слуга! Вампирката ме погледна така, сякаш току-що бе споделила нещо важно. Изражението ми явно не я задоволи. Намръщи се. След това решително се обърна, развявайки белите си поли. Уинтър я последва като послушно пале на стероиди.
Бърчард, доскоро безименният плешивко, застана на пост пред затворената врата. Взираше се право пред себе си, а не гледаше в нас.
- Филип, какво стана?
Гласът му излизаше едва-едва от продраното гърло писъците са вредни за гласните струни. Наложи се да се надигна на пръсти и кажи-речи да се притисна в него, за да го чувам.
- „Престъпни удоволствия“ - те ме взеха оттам.
- Робърт не ги ли спря?
Кой знае защо, това ми се струваше важно. Бях срещала Робърт само веднъж, но дълбоко в себе си умирах от яд, че не е защитил Филип. Той отговаряше за собствеността, когато го нямаше Жан-Клод. Филип беше част от тази собственост.
- Не беше достатъчно силен.
Изгубих равновесие и се наложи да се подпра на съсипаните му гърди. Отскочих назад, изпънала пред себе си окървавените си длани.
Филии затвори очи и се облегна на стената. Адамовата му ябълка заподскача, докато преглъщаше. На гърлото му имаше две пресни ухапвания. Щяха да му източат кръвта до капка, ако някой от вампирите не се увлечеше прекомерно преди това.