Престъпни удоволствия

„Циркът на прокълнатите“ се помещава в стар склад. Името на заведението е изписано на покрива с цветни лампички. Около думите в застинала пантомима танцуват гигантски клоуни. Ако се вгледате внимателно в тях, ще забележите, че кучешките им зъби стърчат. Но трябва да се взирате много внимателно.

Стените на сградата са облепени с големи пластмасови листове, като в старомодна реклама. На едно от паната се вижда как бесят някакъв мъж, надписът гласи „Смъртта отнася дук Олкорт“. На друга от картините от гробището изпълзяват зомбита - „Вижте Смъртта да излиза от гроба“. Твърде грозна рисунка показва мъж, който е уловен между вълчата и човешката си форма - Фабиан, Върколакът. Има и други пана. Атракционите са доста. Нито един не ми се стори особено здравословен.

„Престъпни удоволствия“ прокарва тънка граница между забавлението и садизма. „Циркът“ прекрачва ръба и слиза дълбоко в бездната.

А ето ме да влизам вътре. О, каква чудесна утрин!

Шумът те удря още от вратата. Порив от карнавални звуци, натиск и шумолене на тълпата, стъпки на стотици хора. Светлината се лее и крещи в сто различни цвята, всички до един пронизващи окото, всички гарантират привличане на вниманието. или поне загуба на обяда. Разбира се, може и просто да се обаждаха нервите ми.

Миризмата се състоеше от аромат на захарен памук и пуканки, канелен мирис на слонски уши, вафлени фунийки, пот и под всичко това се долавяше специфична смрад, от която те полазват тръпки. Кръвта мирише като сладки медни монети, и точно тази миризма се долавяше на фона на всичко останало. Повечето хора не я разпознават. Но във въздуха се усещаше и нещо друго не просто кръв, а насилие. Разбира се, насилието няма собствен аромат. При все това винаги се долавя. нещо. Слаб намек за отдавна празни стаи и гниеща тъкан.

Не бях идвала тук преди, освен по полицейски задачи. И в момента не бих се отказала от присъствието на няколко униформени.

Тълпата се разделяше като море пред носа на кораб. Уинтър, господин Мускулчо, напредваше между посетителите и те инстинктивно се отдръпваха от пътя му. И аз бих отстъпила встрани, но не вярвах да ми се отдаде такава възможност.

Уинтър бе издокаран по типичния за шампион по фитнес начин.

Дрехите му бяха бели, с имитация на зеброви ивици, и оставяха гола по-голямата част от торса му. От кръста надолу беше нахлузил трико, изпънато и нагърчено като че ли е втора кожа. Бицепсите му, без да са напрегнати, бяха по-големи отколкото обиколката на двете ми ръце взети заедно. Спря пред мен и се надвеси, явно доволен от ефекта.

- Слушай, този чутовен ръст по наследство ли се предава в рода ти или само ти си се пръкнал такъв? - поинтересувах се аз.

Уинтър се намръщи и присви очи. Според мен не схвана шегата. Е, какво да се прави.

- Последвай ме! - заяви той. След което се обърна и тръгна обратно през тълпата.

Предполагам, че от мен се очакваше да го последвам като добро момиченце. По дяволите. В единия ъгъл на склада бе опъната голяма синя шатра. Хората се редяха край нея и показваха билетчетата си. Някакъв мъж подвикваше с тътнещ глас:

-Кажи-речи време за шоуто, народе! Покажи си билета и влизай! Виж обесника! Дук Олкорт ще бъде екзекутиран право пред очите ти!

Поспрях се да послушам. Уинтър не ме чакаше. За щастие широкият му бял гръб не се губеше в тълпата. Наложи се да подтичвам, за да го догоня. Мразя, когато ми се случва така. Чувствам се като детенце, което търчи след някой възрастен. Но ако малко тичкане се окажеше най-лошото ми преживяване тази нощ, положението щеше да е направо розово.

Имаше и нормално по размер виенско колело, чийто бляскав връх се извисяваше почти до тавана. Някакъв тип ми подаде бейзболна топка.

- Изпробвайте късмета си, малка госпожице!

Не му обърнах внимание. Мразя да ме наричат малка госпожица. Хвърлих едно око на строените в очакване да бъдат спечелени награди. Имаше множество плюшени животни и грозни кукли. Играчки бяха най-вече хищници - меки плюшени пантери, мечки с размера на пеленаче, петнисти змии и гигантски прилепи с меки зъби.

До лабиринта с огледалата билети продаваше плешивко с бял кло-унски грим. Зяпаше децата, които влизаха в стъклената му къща. Направо усещах тежестта на погледа му върху гърбовете им, сякаш запомняше всяка щриха от дребните им телца. Нищо не би могло да се промъкне в тази бляскава река от стъкло без негово знание.

Следваща по ред подминахме Къщата на смеха, обкръжена с още повече клоуни и огласявана от писъци, следвани от внезапно шумно съскане на въздух. Металният тротоар към дълбините на атракциона се люлееше и огъваше. Малко момченце почти падна. Майка му го изправи на крака. Защо ли някой родител би домъкнал детето си тук, на това страховито място?

Имаше дори Къща с призраци - голям майтап. Даже малко нещо досадно, ако питате мен. Та нали цялото извратено място беше дом на ужасите!

Уинтър спря пред малка врата, водеща към кулисите. Намръщи ми се, почти скръстил масивните си ръце върху също тъй масивните си гърди. Ръцете му не се сгъваха особено успешно - имаше твърде много мускули по тях, но поне се стараеше.