Престъпни удоволствия

Филип висеше на веригите си. По гърдите му течеше кръв в яркочервен поток. Изливаше се на пода като река.

Пред очите ми притъмня. Не виждах нищо, само чувах писъците на Филип някъде отдалеч.

39

Когато се събудих си бях в къщи. Завита в леглото си сякаш нищо не се бе случвало. Едуард стоеше срещу мен в любимото си кресло и ме гледаше. Погледът му беше странен, почти човешки. Помъчих се да стана от леглото, но се строполих на пода.

Когато заговорих, гласът ми прозвуча почти нормално, без следа от хленч.

- Мразя, когато съм безпомощна! Мразя!

- Ти си една от най-малко безпомощните личности, които познавам

- заяви Едуард. Отново коленичи до мен, преметна дясната ми ръка през раменете си и стисна здраво китката ми. С другата си ръка ме прегърна през кръста. Разликата в ръста ни правеше малко тромави, но все пак той успя да ми внуши илюзията, че сама стигам до леглото.

Плюшените пингвини се облягаха на стената. Едуард не обели и дума за тях. Ако не ги спомене той, и аз няма да ги спомена. Кой знае, може пък Смъртта да спи с плюшено мече? Надали.

Тежките завеси все още бяха спуснати, потапяйки стаята във вечен здрач.

- Почивай! Аз ще съм на пост и ще се погрижа нито едно чудовище да не се промъкне до теб!

Повярвах на Едуард.

Той донесе бялото кресло от дневната и седна с гръб към стената на спалнята, близо до вратата. Беше си надянал отново нараменния кобур, за да е пистолетът под ръка. Бе донесъл от колата и спортен сак. Разкопча го и извади нещо, наподобяващо миниатюрна картечница. Не знаех особено много за картечниците и се сещах само за една марка автомати

- „Узи“.

- Що за чудо е това? - попитах.

- Мини-узи.

Брех, какво чудо - оказах се права! Едуард зареди пълнителя и ми показа как става, къде е предпазителят. всички важни места, все едно е нова кола. Настани се в креслото с картечничката в скута си.

Клепачите ми упорито се затваряха, но казах:

- Гледай да не гръмнеш някой от съседите ми, става ли?

Според мен Смъртта се усмихна.

- Ще се постарая.

Кимнах.

- Ти ли си убиецът на вампирите?

Сега вече Едуард се усмихна, широко и очарователно:

- Заспивай, Анита!

Бях на ръба на съня, когато гласът му ме призова отново, тих и далечен:

- Къде е дневното убежище на Николаос?

Отворих очи и се опитах да се фокусирам върху него. Все още седеше неподвижно в креслото.

- Уморена съм, Едуард, не затъпяла!

Смехът му кипна около мен, докато потъвах в бездната на съня.

40

Жан-Клод седеше на гравирания трон. Усмихваше ми се и протегна дългопръстата си ръка. Каза ми:

- Ела!

Носех дълга, бяла рокля с дантели по нея. Никога досега не се бях сънувала в подобни дрехи. Погледнах нагоре към Жан-Клод. Явно той избираше облеклото, не аз. Страх заседна в гърлото ми. Заявих:

- Сънят е мой!

Той протегна и двете си ръце и повтори:

-Ела!

И аз отидох при него. Роклята шумолеше и стържеше по камъните, постоянен натрапчив шум. Лазеше ми по нервите. Внезапно се озовах пред вампира. Той придърпа ръцете ми към дантелите, които красяха предницата на ризата му и насила ме накара да напълня шепи с тях.

После сви длани върху моите и ги стисна здраво. Накрая разкъса ризата си с помощта на моите собствени ръце.

Гърдите му бяха гладки и бледи, а черните косъмчета по средата образуваха къдрава линия. Космите се сгъстяваха по стегнатия му стомах, невероятно черни на фона на белия му корем. Белегът от изгаряне беше твърд, лъскав и не на място на фона на съвършеното му тяло.

Жан-Клод ме хвана за брадичката с едната си ръка и вдигна лицето ми нагоре. С другата си ръка докосна гърдите си, точно под дясното зърно. По бледата кожа блесна кръв, която потече надолу в ярка пурпур-на линийка.

Опитах се да се дръпна, но пръстите му се забиха в челюстта ми като менгеме. Извиках:

-Не!

Ударих го с лявата си ръка. Той ме хвана за китката и ме удържа. Използвах дясната ръка да се подпра на пода и да бутам с колене. Той ме стискаше за челюстта и ръката като набучена на карфица пеперуда. Можеш да се движиш, но не можеш да се измъкнеш. Смъкнах се до седнало положение, като го накарах да се навежда все по-ниско и по-ниско към земята. Свали ме.

Ритнах го с цялата си сила. И двата ми крака се удариха в коляното му. Вампирите могат да изпитват болка. Жан-Клод пусна брадичката ми толкова внезапно, че паднах по гръб. Той сграбчи и двете ми ръце и ме изправи на крака, приковавайки тялото ми от двете страни с крака. Седеше в креслото, управлявайки с колене краката ми и оковал с пръсти ръцете ми, все едно с верига.

Висок, звънък смях изпълни стаята. Николаос стоеше отстрани и ни наблюдаваше. Смехът й отекна в стаята, нараствайки все повече и повече, като полудяла музика.

Жан-Клод прехвърли и двете ми китки в едната си ръка - нямаше с какво да го спра. Със свободната си ръка ме погали по бузата, проследявайки линията на шията ми. Сви пръсти в основата на черепа и започна да стиска.

- Жан-Клод, моля те, не прави това!

Той притискаше лицето ми все по-близо и по-близо до раната на гърдите си. Борех се, но пръстите му се впиваха в главата ми - като част от мен.

-НЕ!

Смехът на Николаос премина в думи: