Престъпни удоволствия

- Как си извел гулите от гробището им? И как тъй се подчиняват на заповедите ти?

- Нали знаеш теорията, че ако погребеш съживител в гробище, получаваш гули в притурка.

- Аха.

- Е, когато излязох от гроба, те дойдоха с мен и са мои. Мои!

Погледнах към тварите и открих, че са станали повече. Поне

двадесет - голяма глутница.

- Значи казваш, че такива неща пораждат гулите. - поклатих глава. - По света няма достатъчно съживители, та да носят отговорност за всички гули.

- И за това съм си мислил - призна Закари. - Според мен колкото повече зомбита са събуждани в едно гробище, толкова по-голям е шансът да се родят гули.

- Имаш предвид нещо като кумулативен ефект?

- Точно така. Много ми се щеше да поговоря по въпроса с друг съживител, но нали разбираш в какво е проблемът.

- Да - кимнах. - Разбирам. Не можеш да говориш по темата, без да признаеш кой си и какво си сторил.

Едуард стреля без предупреждение. Куршумът улучи Закари в гърдите и го завъртя. Той падна по лице и гулите застинаха, но съживите-лят се надигна на лакти. Изправи се с малко помощ от страна на един разтревожен гул.

- Пръчки и камъни може да счупят костите ми, но куршумите не ме нараняват.

- Страхотно, смешнико! - заявих.

Едуард стреля пак, но Закари се шмугна зад ствола на дървото. Скрит от погледите ни, се провикна оттам:

- Леле, леле, никаква стрелба по главата, ей! Не съм сигурен какво ще стане, ако си вкарам куршум в мозъка!

- Ами нека проверим? - предложи спътникът ми.

- Сбогом, Анита! Няма да остана да гледам! - Съживителят се отдалечи, обкръжен от с армията гули. Вървеше приведен в средата на глутницата, предполагам за да се предпази от стрелба в главата, но близо минута изобщо не можех да го различа сред тях.

Още два гула излязоха иззад колата и се приведоха ниско на чакъла на алеята. Едната беше женска с все още прилепнали по тялото остатъци от рокля.

- Нека им дадем повод да се страхуват! - заяви Едуард.

Той се раздвижи и пистолетът му изтътна двукратно. В нощта се разнесе висок пронизителен писък. Гулът на колата ми скочи на земята и се скри. Но имаше още, прииждаха от всички страни. Бяха поне петнайсет, явно оставени тук, за да си поиграят с нас.

Стрелях и улучих един от тях. Падна на хълбок и се претърколи в чакъла, издавайки същия високочестотен писък, като ранен заек. Жалостив и животински.

- Има ли къде да избягаме? - попита Едуард.

- Бараката с инструментите.

- Дървена ли е?

-Да.

- Няма да ги спре.

- Не - съгласих се. - Но поне няма да сме на открито.

- Добре, някакви съвети, преди да тръгнем?

- Не тичай, докато не стигнем съвсем близо до бараката. Ако хукнеш, ще хукнат и те. Ще си помислят, че те е страх.

- Нещо друго? - поинтересува се спътникът ми.

- Нали не пушиш?

- Не, защо?

- Страхуват се от огъня.

- Страхотно - ще ни изядат живи, защото и двамата не сме пушачи!

Почти се засмях. Каза го с толкова дълбоко отвращение. Само, че

един гул се напрегна да скочи върху мен и се наложи да го застрелям между очите. Не беше време за смях.

- Да тръгваме, бавно и полека - казах аз.

- Ще ми се автоматът да не беше останал в колата.

- И на мен.

Едуард стреля три пъти и нощта се изпълни с писъци и животински стенания. Тръгнахме към далечната барака. Според мен беше на поне петстотин метра. Доста вървене щеше да падне.

Един гул ни нападна. Свалих го и той се търкули в тревата, но беше като да стреляш по мишени - няма кръв, само празни дупки. Болеше ги, но не достатъчно. Съвсем недостатъчно даже.

Вървях кажи-речи заднешком, придържайки се за Едуард с ръка, за да усещам накъде се движи. Гулите бяха прекалено много. Нямаше да стигнем до бараката.

Нямаше как. Едно от пилетата издаде тихо, въпросително къткане. Сполетя ме прозрение.

Застрелях едното кокошле. То изпърха в агония. Другата птица се паникьоса и заудря с криле по дървената клетка. Гулите застинаха, след това един вдигна нос към вятъра и подуши.

Прясна кръв, момчета, елате си вземете! Прясна мръвчица! Два гу-ла внезапно се втурнаха към пилетата. Останалите ги последваха, блъскайки се един друг в опита да разтрошат дъските и да докопат сочните късчета вътре.

- Продължавай да вървиш, Едуард, не тичай, но върви малко по-бързо. Пилетата няма да ги задържат задълго!

Тръгнахме малко по-бързо. Драскането на нокти, пукането на кости, плисналата кръв и зловещият вой на гулите - всичко това беше неприятна прелюдия.

На половината път до бараката в нощта се надигна вой, дълъг и зловещ. Нито едно куче не вие така. Погледнах назад и видях, че гулите търчат след нас на четири крака.

- Тичай! - подвикнах.

Хукнахме.

Блъснахме се във вратата на бараката и открихме, че проклетото чудо има катинар. Едуард стреля в него нямаше време да го отваряме културно. Гулите бяха съвсем близо и виеха, докато се приближаваха.

Намъкнахме се вътре и затворихме вратата, макар че нямаше особена полза. Имаше едно малко прозорче високо до тавана; луната внезапно блесна през него. До едната стена бяха наредени стадо косачки, някои от тях висяха на куки. Градински сечива, ножици, гребла, намотка маркуч. В бараката смърдеше на бензин и смазочно масло.

Едуард се обади: