Признанието

Стресна го глас от друг свят.

— Кийт, обажда се доктор Херцлих — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт благодари и изчака малко, за да си проясни мислите. После вдигна слушалката. Започна с обичайните любезности, но тъй като знаеше, че докторът е зает човек, бързо премина по същество.

— Доктор Херцлих, нуждая се от една малка услуга и ако ти се стори нередна, просто кажи. На вчерашната служба имахме посетител — бивш затворник. В момента го освобождават предсрочно, ще прекара няколко месеца във временен дом и наистина е измъчена душа. Тази сутрин дойде при мен, всъщност преди малко си тръгна, и твърди, че има много сериозни проблеми със здравето. Преглеждали са го в „Сейнт Франсис“.

— Каква е услугата, Кийт? — попита доктор Херцлих с такъв глас, сякаш си гледаше часовника.

— Ако бързаш, можем да поговорим по-късно.

— Не, продължавай.

— Той твърди, че са му открили мозъчен тумор от най-лошите, глиобластом. Казва, че бил смъртоносен и скоро щял да умре. Питам се доколко ще можеш да го потвърдиш. Не търся поверителна информация, разбираш ли? Знам, че не е твой пациент и не искам някой да наруши правилата. Не за това моля. Познаваш ме.

— Защо се съмняваш? Защо някой би твърдял, че има мозъчен тумор, ако всъщност няма?

— Той е изпечен престъпник, докторе. Цял живот е лежал зад решетките и сигурно сам не знае какво е истина. И не казвам, че се съмнявам. В кабинета ми го споходиха два тежки пристъпа на главоболие и беше мъчително за гледане. Просто бих искал да потвърдя каквото ми каза.

Кратко мълчание, като че лекарят се озърташе дали някой не го подслушва.

— Не мога да любопитствам много. Имаш ли представа при кой лекар е бил?

— Не.

— Добре, кажи ми името.

— Травис Бойет.

— Записах. Дай ми два часа.

— Благодаря, докторе.

Кийт бързо затвори телефона и се върна към Тексас. Продължи с изложението на фактите.