Признанието

— Кийт, обажда се финансовият ревизор. На втора линия — съобщи Дейна по интеркома.

Кийт погледна часовника си — единайсет без десет — и поклати глава. Последното, което желаеше да чуе в момента, бе гласът на ревизора на църквата.

— Зареден ли е с хартия принтерът? — попита той.

— Не знам — отговори светкавично тя. — Ще проверя.

— Моля те, зареди го.

— Дадено.

Кийт неохотно натисна бутона за втора линия и започна скучен, но не много продължителен разговор относно църковните финанси към 31 октомври. Докато слушаше числата, той продължаваше да трака по клавиатурата. Отпечата десетте страници обзор на фактите, трийсет страници вести и статии, резюме за прилагането на смъртната присъда в Тексас, разказът на Донте за живота в затвора, а когато видя, че хартията в принтера е свършила, влезе във фотогалерията на Донте и огледа лицата. Донте като дете с родителите си; по-големите му брат и сестра; по-малката сестричка; Донте като малко момче в църковния хор; снимки на футболното игрище; полицейска фотография от първата страница на „Слоун Дейли Нюз“; полицаи въвеждат Донте с белезници в съдебната сграда; още снимки от процеса; и ежегодните служебни фотографии от затвора, започващи през 1999 г. с предизвикателен поглед към обектива и завършващи през 2007 г. с изпитото лице на преждевременно състарен двайсет и седем годишен мъж.

Когато приключи разговора с ревизора, Кийт излезе в приемната и седна срещу жена си. Дейна подреждаше отпечатаните материали и ги преглеждаше мимоходом.

— Прочете ли това? — попита тя, размахвайки сноп листове.

— Кое точно? Тук има стотици страници.

— Слушай — каза тя и зачете: — „Тялото на Никол Ярбър така и не бе открито, но макар че според някои законодателства това би могло да осуети екзекуцията, в Тексас то изобщо не спира хода на събитията. Всъщност Тексас е сред няколкото щата с добре развито прецедентно право, разрешаващо обвинение в убийство дори когато липсват убедителни доказателства, че е имало престъпление. Невинаги се изисква наличието на труп.“

— Не, не съм стигнал дотам — каза той.

— Можеш ли да повярваш?

— Вече не знам в какво да вярвам.

Телефонът иззвъня. Дейна грабна слушалката и рязко уведоми човека отсреща, че свещеникът е зает. Когато затвори, тя каза:

— Добре, пасторе. Какъв е планът?

— Няма план. Следващата стъпка — единствената, която ми хрумва в момента — е пак да си поговоря с Травис Бойет. Ако потвърди, че знае къде се намира или се е намирало тялото, тогава ще го притисна да си признае убийството.

— А ако признае? Тогава какво?

— Нямам представа.

4

Детективът следи Джоуи Гембъл три дни, преди да се свърже с него. Гембъл не се криеше и можеше да бъде намерен лесно. Беше заместник-управител на гигантски склад за авточасти с намалени цени в хюстънското предградие Мишън Бенд — третото му работно място от четири години насам. Вече имаше един развод и навярно вървеше към друг. С втората му съпруга не живееха заедно и се бяха оттеглили на неутрални позиции, където чакаха адвокатите. Нямаха кой знае за какво да се карат, поне що се отнасяше до имуществото. Имаха едно дете — момченце с аутизъм, за което всъщност никой от двамата не искаше да се грижи. Но все пак се караха.

Досието на Гембъл беше старо като самия случай и детективът го знаеше наизуст. След гимназията играл една година футбол в някакъв треторазреден колеж, после отпаднал. Няколко години се мотал из Слоун, като сменял работа след работа и прекарвал по-голямата част от свободното си време в спортния клуб, където гълтал стероиди и усърдно се превръщал в грамада от мускули. Хвалел се, че ще става професионален културист, но накрая му омръзнало. Оженил се за местно момиче, развел се, преместил се в Далас, после отпрашил към Хюстън. Според гимназиалния годишник за випуск 99 възнамерявал да се заеме с животновъдство, ако не му потръгнело с футбола.

Не му бе потръгнало нито в едното, нито в другото и когато детективът предприе своя ход, Джоуи държеше някакъв списък и гледаше навъсено изложените автомобилни чистачки. Дългата пътека между рафтовете пустееше. Беше почти обяд, понеделник, и на практика в склада нямаше жива душа.

— Ти ли си Джоуи? — попита детективът със сдържана усмивка под гъстите мустаци.

Джоуи сведе очи към пластмасовата табелка с името върху джоба на ризата си.

— Аз съм. — Той се помъчи да отвърне на усмивката. Все пак работеше в търговията, а клиентът винаги трябваше да бъде посрещан любезно. Този човек обаче не приличаше на клиент.

— Казвам се Фред Прайър. — Дясната му ръка се стрелна напред като за боксьорски удар в корема. — Детектив съм.

Джоуи сграбчи ръката му едва ли не за да се предпази и двамата усърдно се здрависаха.

— Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Джоуи, включвайки вътрешния си радар на пълна мощност.

Мистър Прайър беше на около петдесет години, с масивен гръден кош, загрубяло кръгло лице и прошарена коса, която се нуждаеше от всекидневни грижи. Облечен бе с обикновен тъмносин блейзър, поизопнати в кръста кафяви полиестерни панталони и, разбира се, чифт отлично излъскани островърхи ботуши.