Признанието

— Не — отговори Прайър. Гласовете им се чуваха съвсем ясно.

— Беше невероятен. Носеше се по игрището като Лорънс Тейлър. Бърз, безстрашен, можеше сам да спре атаката на противника. През първата и втората година спечелихме десет мача, но така и не победихме „Маршъл“.

— Защо не го привлякоха в някое по-голямо училище? — попита Прайър и си каза наум: Не го оставяй да млъкне.

— Заради фигурата. В десети клас спря да расте и не успя да вдигне теглото до сто кила. Не беше достатъчно едър за „Лонгхорнс“.

— Да го видиш сега — отвърна Прайър, без да губи нито секунда. — Няма и седемдесет, мършав, изпит, бръсне си главата и стои заключен в една тясна килия по двайсет и три часа на денонощие. Мисля, че е превъртял.

— Знаеш ли, че на няколко пъти получих писма от него?

— Не.

Роби се приведе по-близо до уредбата. За пръв път чуваше тази подробност.

— Малко след като го отпратиха, докато още живеех в Слоун, той ми писа. Две, може би три писма. Дълги. Разправяше колко ужасно било в отделението на осъдените на смърт — храната, шумът, жегата, изолацията и тъй нататък. Кълнеше се, че не е пипнал и с пръст Ники, че между тях нямало нищо. Кълнеше се, че когато изчезнала, не бил припарвал до мола. Умоляваше ме да кажа истината, да му помогна да се измъкне от затвора. Не му отговорих.

— Пазиш ли още писмата? — попита Прайър.

Джоуи поклати глава.

— Не, смених прекалено много квартири.

Сервитьорката дойде да прибере подноса.

— Още една маргарита? — попита тя, но Джоуи махна с ръка.

Прайър се подпря на лакти и приведе лице на две педи от неговото.

— Знаеш ли, Джоуи — започна той, — работя по случая от години. Посветих му хиляди часове не само работа, но и размисли, опити да разбера какво е станало. Ето ти моята теория. Ти си се побъркал по Ники, и защо не? Тя е била адски сладка, популярна, секси — от ония момичета, дето ти се иска да ги пъхнеш в джоба и да си ги отнесеш у дома. Но ти е разбила сърцето, а за едно седемнайсетгодишно момче няма нищо по-болезнено от това. Бил си съсипан, смазан. После тя изчезнала. Целият град бил потресен, но за теб и онези, които са я обичали, настанал непоносим ужас. Всички искали да я намерят. Всички искали да помогнат. Как може просто да е изчезнала? Кой може да я е отвлякъл? Кой може да нарани Ники? Не знам дали си вярвал, че е дело на Донте. Но емоционално си бил разбит и в това състояние си решил да се намесиш. Обадил си се анонимно на инспектор Кърбър и лавината тръгнала. В онзи момент разследването направило грешен завой и никой не можел да го спре. Когато излязла новината за признанието, ти си решил, че си постъпил правилно. Че си посочил когото трябва. После си решил, че искаш и поне малко да се намесиш в действието. Изфабрикувал си онази история за зеления пикап — и ето те изведнъж главен свидетел. Станал си герой за всички онези чудесни хора, които са обичали и обожавали Никол Ярбър. Изправил си се пред съда, вдигнал си десница и си казал нещо, което не е било цялата истина, но нямало значение. Бил си там, за да помогнеш на любимата Ники. А полицаите отвели окования Донте право в отделението на осъдените на смърт. Може би си разбирал, че един ден ще бъде екзекутиран, може би не. Подозирам, че тогава си бил още хлапак и не си оценявал колко сериозни стават нещата.

— Той призна.

— Да, и признанието му е точно толкова достоверно, колкото и твоите показания. Хората казват неверни неща по най-различни причини, нали, Джоуи?

Разговорът секна задълго — и двамата обмисляха какво да кажат. В кантората си Роби чакаше търпеливо, макар че никога не се бе славил с търпение или спокойни моменти на размисъл.

Джоуи заговори пръв.

— Какво ще има в клетвената декларация?

— Истината. Заявяваш под клетва, че показанията ти пред съда не са били точни и тъй нататък. Нашата кантора ще я оформи. Можем да го направим за по-малко от час.

— Не бързай толкова. Значи по принцип ще кажа, че съм излъгал по време на делото?

— Можем да поукрасим приказките, но в общи линии е така. Бихме искали да изясним и въпроса с анонимното обаждане.

— После показанията ще бъдат подадени в съда и ще попаднат във вестниците, нали?

— Разбира се. Пресата следи случая. Ще бъдат отразени всички молби и обжалвания в последния момент.

— Значи майка ми ще прочете във вестника как сега казвам, че на делото съм излъгал. Ще призная, че съм лъжец, така ли?

— Да, но кое е по-важното, Джоуи? Твоята репутация или животът на Донте?

— Но ти сам каза, че се хващате за сламка, нали? Значи най-вероятно ще се призная за лъжец, а на него пак ще му забият иглата. И кой печели от всичко това?

— Определено няма да е той.

— Знаех си. Виж, трябва да се връщам на работа.

— Недей така, Джоуи.

— Благодаря за обяда. Беше ми много приятно.

С тия думи той се измъкна от сепарето и бързо напусна ресторанта.

Прайър въздъхна дълбоко и смаяно се загледа в масата. Както си говореха за клетвената декларация, разговорът изведнъж приключи. Той бавно извади телефона и се обади на шефа си.

— Чу ли?

— Да, всяка дума — каза Роби.

— Можем ли да използваме нещо?

— Не. Нищо. Всъщност няма и намек за нещо полезно.