Признанието

— Работех за една компания, наречена „Макгуайър и синове“, близо до Форт Смит. Строителство. Имаха договор да построят склад на „Монсанто“ западно от Слоун. Хванах се като общ работник — мръсна и тежка работа, но друга не можах да намеря. Плащаха ми под минимума, на ръка, също като на мексиканците. Шейсет часа седмично, твърда надница, без застраховки, без осигуровки — без нищо. Не си губете времето да проверявате в компанията, защото не са ме назначавали официално. Наемах стая в един стар мотел западно от града — Ребъл Мотър Ин. Сигурно още е там. Ако искате, проверете. Четирийсет долара седмично. Работих пет-шест месеца. Една петъчна вечер видях светлини на игрището зад гимназията, купих си билет и седнах сред тълпата. Никого не познавах. Хората гледаха футбол. Аз гледах мажоретките. Винаги съм ги харесвал. Хубави дупенца, къси полички, тъмни чорапогащници. Подскачат, въртят се, премятат се и можеш да ги разгледаш целите. Те самите искат да ги разгледаш. Тогава се влюбих в Никол. Тя беше там заради мен, показваше всичко. Още от първия миг разбрах, че ще е тя.

— Следващата.

— Да, следващата. Всеки петък ходех на мачовете. Никога не сядах на едно и също място, винаги се обличах различно. Слагах различни шапки. Когато следиш някого, постепенно се научаваш на тия неща. За мен тя стана целият свят и усещах как копнежите се засилват. Знаех какво ще стане, но не можех да го спра. Никога не мога. Никога.

Той отпи глътка кафе и направи гримаса.

— Видя ли Донте Дръм да играе? — попита Кийт.

— Може би, не помня. Не гледах играта, не забелязвах нищо друго освен Никол. И изведнъж — край. Сезонът приключи. Изпаднах в отчаяние. Тя караше страхотно червено беемве, единственото в града, тъй че не беше трудно да я намериш, ако знаеш къде да търсиш. Харесваше обичайните заведения. Онази вечер видях колата й паркирана до мола и предположих, че е на кино. Дълго чаках. Много съм търпелив, когато трябва. Щом мястото до нейната кола се освободи, веднага го заех.

— Ти какво караше?

— Стар пикап шевролет, откраднах го в Арканзас. Номерата ги свих в Тексас. Паркирах на задна, тъй че вратата ми да е до нейната. Когато тя влезе в капана, я сграбчих. Имах пистолет и ролка тиксо, друго не ми трябваше. Тя дори не гъкна.

Изреждаше подробностите монотонно, съвсем безразлично, сякаш описваше сцена от филм. Ето какво стана. Ето как го направих. Не искайте да ви го обяснявам.

Сълзите отдавна бяха пресъхнали.

— Лош уикенд изкара Ники. Почти ми дожаля за нея.

— Всъщност не се нуждая от тези подробности — прекъсна го Кийт. — Колко време остана в Слоун, след като я уби?

— Май няколко седмици. Там посрещнах Коледа, значи някъде до януари. Четях местния вестник, гледах вечерните новини. Градът се беше побъркал заради нея. Видях майка й да плаче по телевизията. Тъжна работа. Всеки ден пращаха нови групи да я издирват, а телевизионните екипи тичаха след тях. Глупаци. Ники спеше с ангелите на триста километра от там.

При този спомен Бойет наистина се изкиска.

— Нима това ти се струва смешно?

— Извинявайте, пасторе.

— Как узна за ареста на Донте Дръм?

— Близо до мотела имаше малка закусвалня и бях свикнал да си пия кафето там рано сутрин. Чух да говорят, че някакъв футболист си признал за убийството. Чернокож. Купих вестник, седнах в пикапа, прочетох статията и си помислих: Ама че идиоти! Бях сащисан. Не можех да повярвам. Имаше полицейска снимка на Донте, симпатично хлапе. Помня как гледах лицето му и си мислех, че трябва да е превъртял. Иначе защо да си признава моето престъпление? Дори се ядосах малко. Момчето трябваше да е смахнато. На другия ден адвокатът му вдигна шумотевица във вестника, че признанието било фалшиво, че ченгетата измамили хлапето, притиснали го, пречупили го, не го пускали да излезе от стаята за разпити цели петнайсет часа. Това вече звучеше разумно. Никога не съм срещал ченге, на което да повярвам. Малко остана градът да пламне. Белите искаха да го обесят на Мейн Стрийт. Чернокожите твърдо вярваха, че момчето е накиснато. Напрежението растеше. В гимназията имаше много побоища. После ме уволниха и си тръгнах.

— Защо те уволниха?

— Глупава работа. Една вечер се заседях в бара. Ченгетата ме прибраха за шофиране в нетрезво състояние, после откриха, че колата и номерата са крадени. Излежах една седмица зад решетките.

— В Слоун ли?

— Аха. Проверете. Януари деветдесет и девета. По обвинение в кражба, шофиране в нетрезво състояние и каквото още им хрумна.

— Дръм в същия затвор ли беше?

— Не го видях, но много говореха за него. Разправяха, че от съображения за сигурност го преместили в друг окръг. Как да не им се смее човек. Бяха опандизили истинския убиец, само че не подозираха.

Кийт си водеше записки, но сам не можеше да повярва на написаното.

— Как се измъкна? — попита той.

— Назначиха ми адвокат. Той уреди по-ниска гаранция. Платих я и си плюх на петите. Скитах се насам-натам, после ме арестуваха в Уичита.

— Помниш ли името на адвоката?

— Още ли проверявате фактите, пасторе?

— Да.

— Мислите, че лъжа?

— Не, но няма лошо да изясним подробностите.