Признанието

— И аз така предположих. Съжалявам, Роби. По някое време реших, че е готов да се пречупи.

— Ти направи каквото можа, Фред. Добра работа. Нали имаш неговата визитна картичка?

— Да.

— Позвъни му след работа и просто му напомни, че още си готов да поговорите.

— Ще се опитам да го поканя на чашка. Нещо ми подсказва, че обича да кърка. Ако успея да го напия, може да стане по-приказлив.

— Само не пропускай да го запишеш.

— Непременно.

5

На третия етаж на болница „Сейнт Франсис“ мисис Орелия Линдмар се възстановяваше от операция на жлъчката. Кийт остана при нея двайсет минути, изяде две парчета евтин шоколад, пратен от нейната племенница, и се измъкна дискретно, когато в стаята пристигна сестра със спринцовка. На четвъртия етаж се срещна в коридора с бъдещата вдовица на мистър Чарлс Купър — достойния дякон на „Сейнт Марк“, чието болно сърце най-сетне започваше да се предава. Трябваше да се види с още трима пациенти, но тяхното състояние беше стабилно и можеха да изчакат до утре, когато щеше да има повече време. На втория етаж откри доктор Херцлих, който дъвчеше студен сандвич от автомата и четеше някакъв ситен текст, седнал сам в малкото кафене.

— Обядвал ли си? — попита любезно Кайл Херцлих и предложи стол на свещеника.

Кийт седна, огледа мизерния сандвич — бял хляб с тънко резенче от някакво брутално обработено месо — и отговори:

— Благодаря, закусих късно.

— Добре. Виж, Кийт, успях да се поразровя. Всъщност стигнах докъдето ми е възможно, нали знаеш как става?

— Знам, разбира се. И не съм очаквал да задълбаваш в личния му живот.

— В никакъв случай. И да искам, не мога. Но разпитах тук-там и… има си начини да научиш някои факти. През миналия месец твоят човек е идвал поне два пъти, минал е много прегледи и това за тумора се потвърждава. Прогнозата не е добра.

Кийт не се изненада, че Травис Бойет е казал истината, поне за мозъчния тумор.

— Благодаря, Кайл.

— Повече не мога да кажа — добави лекарят, успявайки едновременно да яде, да чете и да говори.

— Разбирам, няма проблеми.

— Какво е извършил?

Не ти трябва да знаеш, помисли си Кийт.

— Грозни работи. Рецидивист с дълго досие.

— А защо се мотае в „Сейнт Марк“?

— Църквата е отворена, Кайл. Длъжни сме да служим на всички Божи чеда, дори и да имат полицейски досиета.

— Сигурно. Тревожи ли те нещо?

— Не. Човекът е безобиден.

Само не бива да се допуска до жени, момичета, а може би и малки момченца, добави мислено Кийт. Благодари още веднъж и се сбогува.

— Ще се видим в неделя — каза лекарят, без да откъсва очи от медицинския отчет.

Анкър Хаус беше ъгловата сграда, напомняща тухлена кутия с боядисани прозорци. Подобно здание може да служи за всичко и вероятно неведнъж бе сменяло предназначението си през четирийсетте години след построяването му. Личеше си, че незнайният строител е бързал и не е искал да си губи времето с архитекти. В седем часа сутринта в понеделник Кийт влезе откъм Седемнайсета улица и спря пред бюрото в импровизираната приемна, зад което седеше някакъв бивш затворник.

— Какво обичате, сър? — рече човекът без капка сърдечност.

— Трябва да се видя с Травис Бойет — каза Кийт.

Дежурният погледна наляво към голямо отворено помещение, където десетина мъже седяха в различна степен на отпуснатост и зяпаха „Колелото на късмета“ по включения на пълна мощност голям телевизор. После извърна глава надясно към друга подобна стая, където още толкова мъже четяха оръфани книжлета или играеха шах и дама. Бойет седеше на плетен люлеещ се стол в ъгъла, отчасти прикрит зад разтворен вестник.

— Там е — кимна дежурният. — Подпишете се тук.

Кийт се подписа и тръгна към ъгъла. Когато го видя да се приближава, Бойет грабна бастуна и припряно стана на крака.

— Не ви очаквах — каза той с явна изненада.

— Минавах наблизо. Имаш ли време да си поговорим?

Останалите мъже не обърнаха особено внимание на Кийт. Игрите на шах и дама продължиха без прекъсване.

— Разбира се — каза Бойет и се озърна. — Да идем в столовата.

Кийт го последва, гледайки как при всяка стъпка левият му крак блокира за миг, което предизвикваше накуцването. Бастунът потропваше по плочките на пода. Кийт се запита колко ли е ужасно да живееш всяка минута с неизлечим тумор между ушите, който расте ли, расте, докато накрая притисне отвътре черепа ти до пръсване. Колкото и жалка личност да бе Бойет, Кийт неволно го съжаляваше. Жив труп.

Столовата се оказа неголямо помещение с четири дълги сгъваеми маси и широк отвор към кухнята в дъното. Кухненският персонал вдигаше шумотевица с тенджери и тигани. По радиото гърмеше рап музика. Идеално прикритие за тиха беседа.

Бойет кимна към една от масите.

— Можем да поговорим тук.

По масата бяха пръснати трохи. Из въздуха се носеше тежкият мирис на прегоряло олио. Двамата седнаха един срещу друг. Тъй като нямаха друга обща тема освен времето, Кийт реши да започне без предисловия.

— Искате ли кафе? — попита любезно Бойет.

— Не, благодаря.

— Умно решение. Тук правят най-скапаното кафе в цял Канзас. По-лошо и от затворническото.