Признанието

— Не му помня името. Имал съм много адвокати през живота си. Не съм им платил и цент.

— Арестът в Уичита е бил заради опит за изнасилване, нали?

— Донякъде. Опит за изнасилване плюс отвличане. Секс нямаше, не стигнах дотам. Оказа се каратистка. Не стана както го бях замислил. Така ме изрита в топките, че два дни повръщах.

— Мисля, че присъдата ти е била десет години. Излежал си шест и ето те тук.

— Браво, пасторе. Добре сте се подготвили.

— Продължи ли да следиш случая „Дръм“?

— О, няколко години се сещах за него от време на време. Мислех, че рано или късно адвокатите и съдиите ще разберат грешката. Така де, по дяволите, дори и в Тексас имат по-горни съдилища за преразглеждане и тъй нататък. Все някой трябваше да се опомни и да види очевидното. Но след време постепенно забравих за него. Имах си свои грижи. Когато лежиш в строг тъмничен затвор, нямаш много време да се тревожиш за другите.

— А Ники? Имаше ли време да мислиш за нея?

Бойет замълча. Секундите се влачеха и стана ясно, че няма да отговори. Кийт продължаваше да пише — набелязваше как да постъпи. Нищо не беше сигурно.

— Не съчувстваш ли на близките й?

— Изнасилиха ме, когато бях на осем години. Не помня да съм чул и една съчувствена дума. Всъщност никой не си мръдна пръста да ми помогне. И това продължи. Нали видяхте досието ми, пасторе. Имам няколко жертви. Не можех да спра. Не знам дали сега мога. Очевидно няма да си губя времето за съчувствие.

Кийт тръсна глава с погнуса.

— Не ме разбирайте погрешно, пасторе. Съжалявам дълбоко. Щеше ми се да не съм извършил тези ужасни неща. Милиони пъти съм желал да бъда нормален. Цял живот искам да престана да наранявам хората, да се поправя някак, да не влизам вече в затвора, да си намеря работа и тъй нататък. Не съм избрал да бъда такъв.

Кийт бавно сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си. Скръсти ръце и се вгледа в Бойет.

— Сигурно си решил да оставиш историята в Тексас на произвола на съдбата.

— Не, притеснявам се за нея. Просто не знам как да постъпя.

— Ами ако намерят трупа? Кажи ми къде е заровена, а аз ще опитам да се свържа с нужните хора там.

— Сигурен ли сте, че искате да се занимавате с това?

— Не, но и не мога да си затворя очите.

Бойет се приведе напред и отново започна да разтрива главата си.

— Никой не може да я намери — изрече той с пресекващ глас. След малко болката поотслабна. — Не знам дали и аз ще мога. Толкова време мина.

— Девет години.

— Не чак толкова. След като тя умря, на няколко пъти ходих да я навестя.

Кийт разпери длани пред него.

— Не искам да слушам. Да речем, че се обадя на адвоката на Дръм и му кажа за трупа. Ще премълча името ти, но поне някой там ще знае истината.

— А после?

— Не знам. Не съм адвокат. Може би ще убедя някого. Готов съм да опитам.

— Единственият способен да я намери съм аз, а не мога да напусна Канзас. По дяволите, не мога дори да напусна окръга. Направя ли го, пак ще ме опандизят. Пасторе, няма да се върна в затвора.

— Какво значение има, Травис? Сам казваш, че след няколко месеца ще си мъртъв.

Бойет застина съвсем неподвижно, само пръстите му потропваха едни срещу други. Гледаше Кийт с вторачени, сухи, немигащи очи. Накрая проговори тихо, но твърдо:

— Пасторе, не мога да призная убийство.

— Защо? Имаш поне четири присъди, всичките за изнасилване. По-голямата част от живота ти е минала в затвора. Имаш неизлечим мозъчен тумор. И наистина си извършил убийството. Защо не събереш смелост да го признаеш и да спасиш един невинен човек?

— Майка ми още е жива.

— Къде живее?

— В Джоплин, Мисури.

— Как се казва?

— Ще й се обадите ли, пасторе?

— Не, няма да я безпокоя. Как се казва?

— Сюзан Бойет.

— И е живяла на Тротър Стрийт, нали?

— Откъде…

— Майка ти е умряла преди три години, Травис.

— Откъде…

— От Гугъл, отне ми десет минути.

— Какво е Гугъл?

— Търсачка в интернет. За какво още ме излъга? Колко лъжи ми поднесе днес, Травис?

— Ако лъжа, защо сте тук?

— Не знам. Уместен въпрос. Разказваш интересна история и имаш дълго досие, но нищо не можеш да докажеш.

Бойет сви рамене, сякаш не даваше пет пари за мнението на пастора, но очите му се присвиха и лицето му пламна.

— Не съм длъжен да доказвам каквото и да било. Поне този път за разнообразие не съм обвиняем.

— Намериха две нейни карти на едно пясъчно островче в Ред Ривър. Как се връзва това с историята ти?

— Телефонът й беше в чантата. Щом я хванах, проклетата машинария взе да звъни и не спираше. Накрая побеснях, грабнах чантата и я метнах от моста. Но нея задържах. Трябваше ми. Вашата жена ми напомня за нея, много е хубава.

— Млъквай, Травис — машинално отсече Кийт, преди да се усети. Пое си дълбоко дъх и търпеливо изрече: — Нека да не замесваме и жена мн.

— Извинявайте, пасторе. — Бойет свали от врата си тънка верижка. — Искате доказателства. Погледнете това.

На верижката висеше златен пръстен със син камък. Бойет разкопча верижката и подаде пръстена на Кийт. Беше тесен и малък, явно женски.

— От едната страна е изписано АНЯ — каза с усмивка Бойет. — Алиша Никол Ярбър. От другата — СУС 1999. Доброто старо Средно училище в Слоун.