Признанието

— Аз имам по-добра идея. Нека утре сутрин да отидем в прокуратурата. Имам приятел там. Ще му разкажеш историята. Може би ще го убедим да се свърже с прокурора в Слоун, с полицейския шеф и адвокатите на защитата… знам ли, може би дори с някой съдия. Те ще го изслушат далеч по-охотно, отколкото някакъв си лутерански свещеник, който няма представа от съдебната система. Можем да заснемем изявлението ти и да го пратим до властите в Тексас и до вестниците. Какво ще кажеш, Травис? Така няма да нарушиш условията на освобождаването си. И аз няма да си имам неприятности, че съм ти помогнал.

Дейна кимаше одобрително. Пет секунди. Десет секунди. Най-сетне Травис каза:

— Може и да стане, пасторе. Може би ще успеем да спрем екзекуцията, но няма начин да я открият. Аз трябва да бъда там.

— Нека мислим засега само как да спрем екзекуцията.

— Утре в девет сутринта ме пускат.

— Ще бъда там, Травис. Прокуратурата не е далеч.

Пет секунди, десет секунди.

— Харесва ми, пасторе. Да го направим.

В един след полунощ Дейна донесе шишенцето с приспивателни хапчета, ала час по-късно все още бяха будни. Тревожеше ги пътуването до Тексас. Веднъж вече го бяха обсъдили накратко, но толкова се страхуваха, че не задълбаха в темата. Идеята беше нелепа — Кийт в Слоун, придружен от сериен изнасилвач, търси на кого да разкаже невероятната си история, докато градът отброява последните часове на Донте Дръм. Странната двойка щеше да срещне единствено присмех, ако не и куршуми. А след завръщането си в Канзас отец Кийт Шрьодер можеше да се изправи пред обвинение, срещу което нямаше да има защита. Работата и кариерата му щяха да увиснат на косъм. И всичко това само заради една отрепка на име Травис Бойет.

12

Сряда сутрин. Шест часа след като бе напуснал кантората си около полунощ, Роби отново седеше в заседателната зала и се подготвяше за новия трескав ден. Нощта не мина добре. Пиянската среща на Фред Прайър и Джоуи Гембъл не бе донесла нищо освен признанието на Гембъл, че мистър Кофи наистина му се обадил да предупреди какви са наказанията за лъжесвидетелство. Роби изслуша целия разговор. Прайър, които с годините бе натрупал опит в работата с подслушвателни устройства, използваше същия микрофон писалка, за да предава беседата по телефона. Качеството на записа беше забележително. Роби също пийна с колеги в кабинета си — Марта Хандлър пиеше бърбън, а правният асистент Карлос поддържаше връзката с бира в ръка. Пиенето продължи около два часа — Джоуи и Фред в имитация на старинна кръчма в покрайнините на Хюстън, а Флак и колегите му в старата железопътна гара. След два часа обаче на Джоуи му писна — дори и от бирата — и той заяви, че му е дошло до гуша. Не можеше да повярва, че с една клетвена декларация в последния момент ще обори показанията си пред съда. Не искаше да го нарекат лъжец, макар да намекваше непрестанно, че е излъгал.

— Донте не трябваше да признава — повтори той на няколко пъти, сякаш едно фалшиво признание беше достатъчно основание за смъртна присъда.

Но ако се наложеше, Прайър щеше да го следва по петите в сряда и четвъртък. Той вярваше, че все още има мъничък шанс, който се стопяваше с всеки изминал час.

В седем часа цялата кантора се събра в заседателната зала за всекидневния брифинг. Всички бяха изтощени, недоспали и готови за последния щурм. Доктор Кристи Хинз бе работила цяла нощ и носеше готовия си доклад. Изложи съдържанието му накратко, докато другите дъвчеха сладки и пиеха кафе. Докладът заемаше цели четирийсет и пет страници — твърде дълъг, за да го прочете някой в съда, но може би достатъчно дебел, за да привлече нечие внимание. Изводите й не изненадаха никого, поне в адвокатска кантора „Флак“. Тя описваше своя преглед на Донте Дръм. Беше проследила историята на здравословното и психическото му състояние по време на престоя в затвора. Беше изчела 260 негови писма, съчинени през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Той страдаше от шизофрения, психоза, халюцинации, депресия и не разбираше какво става с него. По-нататък тя осъждаше затварянето в единична килия и отново го обявяваше за жестока форма на изтезание.

Роби заръча на Сами Томас да изпрати на техния фирмен съюзник в Остин молбата за помилване заедно с доклада на доктор Хинз. През всичките осем години на непрестанно обжалване те използваха помощта на Тексаската група против смъртното наказание, наричана разговорно Защитната група — организация с идеална цел, представляваща интересите на около една четвърт от затворниците в отделението на осъдените на смърт. Защитната група се занимаваше само с обжалване на смъртни присъди и го вършеше с изключителна бързина и прецизност. Сами щеше да прати молбата и доклада по електронната поща и в девет сутринта Защитната група щеше да ги връчи в апелативния съд.