Признанието

Разговаряха по телефона, и двамата доволни от възможността да се видят. Роби носеше поздрави от цялата фамилия Дръм. Беше им гостувал предишната вечер и разказа за срещата с пълни подробности. Донте слушаше с усмивка, но почти не говореше. Уменията му да води разговор бяха западнали заедно с всичко останало. На външен вид той изглеждаше мършав, попрегърбен и преждевременно състарен мъж на двайсет и седем години. Душевно беше пълна развалина. Нямаше чувство за време, не знаеше дали е нощ или ден, често пропускаше часовете за хранене, къпане или почивка. С пазачите не разменяше нито дума и често се затрудняваше да изпълни най-елементарните им команди. Те донякъде му съчувстваха, защото знаеха, че не представлява заплаха. Понякога му се случваше да спи по осемнайсет-двайсет часа, а когато беше буден, не можеше да прави нищо. Не тренираше от години. Не четеше и едва успяваше да напише по едно-две писма седмично, но само до близките си и до Роби. Писмата бяха кратки, често несвързани, пълни с очебийни правописни грешки. Почеркът му беше станал отчайващо немарлив. Самото отваряне на едно такова писмо вдъхваше тягостно чувство.

Доктор Кристи Хинз бе изчела и анализирала стотици писма, съчинени от него през осемте години в отделението на осъдените на смърт. Тя смяташе, че самотата в килията го е откъснала от реалността. Донте беше изпаднал в депресия, летаргия, параноя, шизофрения и склонност към самоубийство. Чуваше гласовете на своя покоен баща и футболния си треньор. Казано с прости думи, мозъкът му блокираше. Беше луд.

След няколкоминутно обобщение докъде са стигнали с последните обжалвания и какво се предвижда за следващите два дни, Роби представи доктор Хинз. Тя зае мястото му и поздрави Донте по телефона. Роби застана плътно зад нея с бележник и писалка в ръце. Повече от час тя задава въпроси на Донте за всекидневието и навиците му, за сънищата, мислите, желанията и отношението му към смъртта. Той я изненада, като каза, че откакто е в затвора, са екзекутирани 213 души. Роби потвърди бройката. Но нямаше други изненади със споменаване на нещо конкретно. Кристи го разпита подробно за причините да е тук и защо трябва да бъде екзекутиран. Той не знаеше, не разбираше защо му се случва това. Да, не се съмняваше, че ще го екзекутират. Доказваха го онези 213 души.

Един час бе достатъчен за доктор Хинз. Тя върна слушалката на Роби, който седна и заговори подробно за събитията в четвъртък. Каза, че майка му е решила да наблюдава екзекуцията, и това разстрои Донте. Той се разплака и накрая остави слушалката, за да избърше лицето си. После отказа да я вземе и когато престана да плаче, скръсти ръце и заби поглед в пода. Накрая стана и излезе през вратата зад себе си.

Останалите от екипа чакаха в микробуса под охраната на пазач, който от време на време хвърляше поглед към тях. Когато Роби и доктор Хинз се върнаха, Арън махна с ръка на пазача и потегли. Спряха в една крайградска пицария да хапнат набързо. Тъкмо се бяха качили пак в микробуса и напускаха Ливингстън, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Фред Прайър. Джоуи Гембъл му се обадил и предложил да се срещнат на чашка след работа.

11

Ако седмицата беше нормална, във вторник следобед отец Шрьодер щеше да изключи телефоните и да се затвори в кабинета си, за да размишлява над темата на следващата си проповед. Там преглеждаше текущите събития, мислеше за потребностите на своето паство, молеше се и ако не му хрумнеше нищо, разлистваше старите проповеди. Когато най-сетне идеята идваше, той я записваше в най-общи линии и започваше да работи над текста. След това напрежението отслабваше и можеше спокойно да репетира чак до неделя. Едва ли имаше нещо по-лошо от това да се събуди в сряда без ни най-малка представа какво ще каже в неделя.

Но мислите за Травис Бойет не му позволяваха да се съсредоточи върху нищо друго. Във вторник следобед той дремна по-дълго и после се чувстваше замаян, почти гроги. Дейна бе отишла да се погрижи за децата и Кийт се разтакаваше унило из църквата, неспособен да се захване с нещо полезно. Накрая си тръгна. Запита се дали да не отскочи до болницата да навести Бойет с надеждата, че туморът се е изместил и бившият затворник е променил решението си. Но знаеше, че ще бъде напразно.

Докато Дейна готвеше вечерята, а момчетата си пишеха домашните, Кийт намери усамотение в гаража. Най-новото му начинание беше да го подреди, боядиса и занапред да поддържа мястото в отлично състояние. Обикновено му доставяше удоволствие да прогони всекидневните мисли и да потъне в работата, но Бойет успя да провали дори и това. След половин час Кийт заряза гаража, взе лаптопа и се заключи в спалнята. Уебсайтът за Донте Дръм беше като магнит, като увлекателен и дебел роман с още толкова много неизчетени страници.

СКАНДАЛЪТ КОФИ-ГРЕЙЛ