Признанието

Макар че беше забравил крайния резултат, той се зарече отново да посегне надолу към дълбините на душата си, към непокорните слоеве на подсъзнанието и да намери воля, за да спре това пропадане към лудостта. Успя да се вдигне от нара. Легна на пода и направи двайсет лицеви опори. После продължи с коремни преси, докато го заболяха мускулите. Тичане на място, докато не му останаха сили да вдига крака. Клякане, пак лицеви опори и коремни преси. Когато се обля в пот, той седна и си състави график. Всяка сутрин в пет щеше да почва строго определена поредица от упражнения и да продължава без прекъсване точно шейсет минути. В шест и половина щеше да пише по две писма. В седем да учи наизуст нови стихове от Светото писание. И така нататък. Целта му беше да стигне до хиляда лицеви опори и коремни преси на ден. Да пише по десет писма, не само до роднините и близките си приятели. Да си намери нови задочни познати. Да съкрати съня наполовина. Да започне дневник.

Тези цели бяха написани с печатни букви под заглавието „ДНЕВЕН РЕЖИМ“ и закачени на стената до металното огледало. Донте намери в себе си ентусиазъм да се придържа към този режим. Атакуваше го всяка сутрин. След месец правеше по хиляда и двеста лицеви опори и коремни преси на ден. Беше приятно да усеща мускулите си стегнати и корави, а упражненията върнаха кръвта към мозъка му. Писането и четенето разтвориха пред него нови светове. Едно момиче от Нова Зеландия му прати писмо и той отговори незабавно. Тя се казваше Мили. Беше петнайсетгодишна и родителите й одобряваха кореспонденцията, но проверяваха неговите писма. Когато тя му прати своя малка снимка, Донте се влюби. Скоро правеше по две хиляди лицеви опори и коремни преси на ден, пришпорван от мечтата някога да се срещне с Мили. Дневникът му се пълнеше с еротични графики, изобразяващи как двамата пътуват по света. Тя му пишеше веднъж месечно и на всяко свое писмо получаваше поне по три-четири отговора.

Робърта Дръм взе решение да не казва на Донте, че баща му е починал от инфаркт. А когато при едно от обичайните свиждания сподели, че баща му е мъртъв, крехкият свят на Донте започна отново да се пропуква. Мисълта, че баща му е починал, преди той да излезе напълно оправдан от затвора, се оказа непоносима. Той си позволи да наруши строгия дневен режим. Прескочи един ден, после втори. Не спираше да плаче и да трепери.

После Мили го заряза. Две години наред писмата й пристигаха около петнайсето число всеки месец плюс картички за Коледа и рождения му ден. И ето че ненадейно спряха по неизвестна причина. Пращаше й писмо след писмо, но не получаваше отговор. Обвини надзирателите, че му крадат пощата, и дори убеди Роби да ги заплаши. Постепенно обаче прие факта, че с Мили е свършено. Потъна в дълга, мрачна депресия и загуби интерес към дневния режим. Започна гладна стачка, не яде десет дни, но се отказа, след като никой не му обърна внимание. Седмици наред не тренираше, не четеше, не докосваше дневника и пишеше само на майка си и на Роби. Не след дълго отново забрави старите футболни резултати и си спомняше само някои от най-известните библейски стихове. С часове се взираше в тавана и глухо мънкаше: „Господи, губя разсъдък.“

Мястото за свиждане в „Полънски“ представляваше широка открита зала с множество маси, столове и автомати за напитки и закуски покрай стените. По средата имаше дълга редица кабини със стъклени прегради. Затворниците сядаха от едната страна, посетителите от другата и разговорите се водеха по телефона. Зад затворниците винаги стърчаха бдителни надзиратели. Отстрани имаше три кабини за адвокатските посещения. Те също бяха разделени със стъкло и всички консултации ставаха по телефона.

През първите години Донте изтръпваше от вълнение, виждайки Роби Флак да седи от другата страна на стъклото. Роби беше негов адвокат, приятел и яростен защитник — човекът, който щеше да поправи тази невероятна неправда. Роби се бореше свирепо и гръмогласно и сипеше огън и жупел по онези, които тормозеха неговия клиент. Толкова много затворници имаха скапани адвокати или изобщо нямаха никакви. След изчерпване на възможностите за обжалване системата бе приключила с тях. Навън нямаше кой да ги защитава. Донте обаче имаше мистър Роби Флак и знаеше, че адвокатът му всеки ден мисли за него и търси нов начин да го измъкне на свобода.

Но след осем години с осъдените на смърт Донте бе загубил надежда. Не загуби вяра в Роби; просто осъзна, че тексаските власти са далеч по-могъщи от един адвокат. Ако не се случеше чудо, неправдата щеше да продължава по предначертания път. Роби обясняваше, че ще обжалват до самия край, но си оставаше реалист.