Признанието

Три седмици по-късно, на осми декември, Дейвид Лонг бе екзекутиран за убийство с брадва на три жени в предградията на Далас. На процеса Лонг бе заявил, че ако не го осъдят на смърт, пак ще убие. Съдебните заседатели се бяха вслушали в думите му. На девети декември екзекутираха Джеймс Бийтард за друго тройно убийство. Пет дни по-късно Робърт Артуърт бе екзекутиран само след три години в отделението. На следващия ден Сами Фелдър напусна живота след двайсет и три години чакане.

След смъртта на Фелдър Донте изпрати на Роби Флак писмо, в което казваше: „Хей, човече, тия тук не се шегуват. Седем убийства за четири седмици. Откакто преди няколко години са им дали зелена светлина, Сами е вече номер 199. За тази година е номер 35, а за догодина са планирали още петдесет екзекуции. Трябва да направиш нещо, човече.“

Условията на живот ставаха все по-лоши. Чиновниците от Тексаското управление на затворите бяха решили да преместят осъдените на смърт от затвора в Хънтсвил в затвора „Полънски“ близо до град Ливигстън. Макар че не се посочваше официална причина, начинанието дойде след неуспешен опит за бягство на петима затворници. Четирима бяха заловени в рамките на затвора. Тялото на петия бе открито да плува в река, а причината за смъртта остана неизвестна. Не след дълго взеха решение за затягане на мерките за сигурност и прехвърляне на осъдените на смърт в „Полънски“. След четири месеца в Хънтсвил Донте бе окован и качен в автобус заедно с още двайсет затворници.

На новото място му дадоха килия с размери два на три метра. Прозорци нямаше. Вратата беше от плътен метал, с малък квадратен отвор за наблюдение. Под него имаше тесен процеп за подноса с храната. Килията беше напълно изолирана, без решетки, през които човек да надникне, без никакъв начин да зърнеш друго човешко същество. Просто тесен бункер от бетон и стомана.

Управата на затвора бе решила, че най-добрият начин за контролиране на затворниците и предотвратяване на бягства и бунтове е хората да бъдат държани под ключ по двайсет и три часа в денонощието. Премахнаха се буквално всички форми на контакт между тях. Никакви трудови програми, религиозни служби, колективни разходки — нищо, което би позволило елементарно човешко взаимодействие. Телевизорите бяха забранени. Всеки ден водеха Донте за един час в „дневната стая“ — тясно вътрешно помещение, не много по-голямо от неговата килия. Сам, под наблюдението на надзирател, той можеше да се наслаждава там на всяко забавление, което успееше да роди умът му. Ако времето беше добро, два пъти седмично го извеждаха на малка площадка с рядка трева, наричана „кучкарника“. Така получаваше възможност цял час да гледа небето.

Колкото и да бе чудно, скоро той закопня за непрестанния шум, който толкова го дразнеше в затвора в Хънтсвил.

След един месец в „Полънски“ Донте сподели в писмо до Роби Флак: „По двайсет и три часа на денонощие съм заключен в този шкаф. Разговарям с човек само когато надзирателите ми носят храна, или по-точно онова, което се смята за храна тук. Виждам единствено пазачи, а не хора, с каквито бих желал да се срещам. Обкръжават ме убийци, истински убийци, но предпочитам тях пред пазачите. Всичко тук е планирано с една цел — да направи живота колкото се може по-тежък. Например времето за храна. Поднасят ни закуска в четири сутринта. Защо? Никой не знае и никой не пита. Будят ни, за да ядем боклуци, от които би побягнало и улично куче. Обядът е в три следобед. Вечерята — в десет. Студени яйца и бял хляб за закуска, понякога ябълков сок и палачинки. Сандвичи с фъстъчено масло за обяд. Понякога мортадела, отвратителна мортадела. Гумено пиле и готово картофено пюре за вечеря. Някакъв съдия беше казал, че ни се полагат по две хиляди и двеста калории дневно — сигурен съм, че знаеш това, — и ако сметнат, че са малко под нормата, просто добавят още бял хляб. Хлябът винаги е корав. Вчера получих за обяд пет филийки бял хляб, студено свинско с фасул и парче мухлясало сирене чедар. Можем ли да ги съдим за храната? Сигурно вече е правено. Но мога да изтърпя храната. Мога да изтърпя обиските по всяко време. Мисля, че всичко мога да понеса, Роби, но за единичната килия не съм сигурен. Моля те, направи нещо.“

Донте затъваше все по-дълбоко в депресия и отчаяние и спеше по дванайсет часа на ден. За да се бори със скуката, преиграваше мислено всички футболни мачове от гимназиалната си кариера. Преструваше се на радиокоментатор, обявяващ съставите на двата отбора, и разбира се, въпреки контузията през първото полувреме след почивката отново излизаше на терена. Почти през цялото второ полувреме играеше като обезумял. Болката го подлудяваше. През почивката изчакваше стоически и гледаше как нападателят се превива, без нито веднъж да тръсне ръка, без да я докосне, без да признае по какъвто и да било начин болката, от която в очите му избиваха сълзи. Отнякъде намираше желязната воля и невероятната издръжливост, за да завърши играта.