Признанието

Слязоха по стълбището до малкия бюфет, където намериха маса в ъгъла. Кийт взе две кафета и когато седна, Матю каза:

— Трябва да намериш трупа. Ако твоят човек посочи къде е, адвокатите на Дръм сигурно ще издействат отлагане от съда. Ако не, губернаторът може да отмени екзекуцията. Не знам точно каква е процедурата там. Във всеки щат е различно. Без тялото обаче твоят човек ще е като всеки друг откачалник, жадуващ за внимание. И не забравяй, Кийт, ще има и други действия в последния момент. Адвокатите знаят как да разиграват системата. Може да имаш повече време, отколкото предполагаш.

— В Тексас действат доста ефикасно.

— Добре казано.

— Преди две години Дръм е бил само на седмица от екзекуцията. Но молбата за отлагането и била уважена от федералния съд. Не ме питай точно как е станало, снощи го четох и още не съм наясно. Така или иначе, според уебсайта вече едва ли ще има спасение в последния миг. Дръм си е получил чудото. Късметът му е изчерпан.

— Най-важно е да се намери тялото. То би било единственото сигурно доказателство, че твоят човек казва истината. Знаеш ли къде е? Ако знаеш, не споделяй подробности. Просто ми кажи, че знаеш.

— Не. Каза ми щата, близкия град и местността, но било скрито тъй добре, че сам той щял да се затрудни да го намери.

— В Тексас ли е?

— В Мисури.

Матю поклати глава. Отпи голяма глътка и каза:

— Ами ако е просто поредният затворник лъжец, Кийт? Срещам ги по десетина на ден. Те лъжат за всичко. Лъжат по навик. Лъжат дори когато истината ще им бъде далеч по-полезна. Лъжат съда и собствените си адвокати. И колкото по-дълго остават в затвора, толкова повече лъжат.

— Пръстенът й с инициалите на гимназията е у него, Матю. На евтина верижка около врата му. Дебнал е момичето, бил е вманиачен. Показа ми пръстена. Държах го в ръцете си.

— Сигурен ли си, че е истински?

— Ако го беше видял, нямаше да се съмняваш.

Още една глътка. Матю погледна часовника си.

— Тръгваш ли вече?

— След пет минути. Готов ли е да отиде в Тексас и да разкрие истината?

— Не знам. Казва, че ако напусне щата, нарушава условията на предсрочното освобождаване.

— Това поне е вярно. Но какво го вълнува, щом умира?

— И аз му зададох този въпрос. Отговори уклончиво. Плюс това няма пари, няма как да стигне дотам. А и да стигне, кой ще му повярва?

— Защо се обади на адвоката?

— Защото съм отчаян, Матю. Вярвам на онзи тип и вярвам, че Дръм е невинен. Може би адвокатът на Дръм ще знае как да постъпи. Аз не знам.

Разговорът секна. Матю кимна и размени няколко думи с двама други адвокати на съседната маса. Пак погледна часовника си.

— Един последен въпрос — каза Кийт. — Чисто хипотетичен. Ами ако го убедя незабавно да замине за Тексас и да разкаже историята си?

— Нали току-що каза, че не може да стигне дотам.

— Да, но ако аз го откарам?

— Не, по дяволите. Не, Кийт. Така ставаш съучастник на нарушението му. В никакъв случай.

— Много ли е сериозно?

— Не съм сигурен, но може да пострада доброто ти име. Току-виж, дори те лишили от сан. Не вярвам да попаднеш зад решетките, но ще е твърде мъчително.

— Тогава как да стигне дотам?

— Ти каза, че той няма такова желание.

— Но ако размисли?

— Карай стъпка по стъпка, Кийт. — Трети поглед към часовника. — Виж, трябва да бягам. Дай да се срещнем някъде за един бърз обяд и да довършим разговора.

— Добра идея.

— Малко по-нататък, на ъгъла със Седма улица, има едно ресторантче — „При Епи“. Там можем да седнем на някоя масичка в дъното и да си поговорим на спокойствие.

— Знам къде е.

— Добре, ще се видим на обяд.

Зад бюрото в приемната на Анкър Хаус седеше все същият вечно навъсен бивш затворник. Беше се съсредоточил върху кръстословицата пред себе си и троснато каза, че Бойет го няма.

— На работа ли е? — кротко попита Кийт.

— В болницата. Снощи го откараха.

— Какво стана?

— Гърчове и припадъци, доколкото знам. Травис си е една развалина.

— В коя болница го откараха?

— Не съм карал линейката, та да знам.

Човекът отново се приведе над кръстословицата и разговорът приключи.

Кийт откри пациента на легло до прозореца в двойна стая на третия етаж в болницата „Сейнт Франсис“. Тънка завеса делеше двете легла. Тук познаваха свещеника по лице от многобройните му предишни посещения, затова той само каза на сестрата, че Травис Бойет е идвал в неговата църква и трябва да поговорят. Нямаше нужда от повече обяснения.

Бойет беше буден, с венозна система на лявата ръка. Като видя Кийт, той се усмихна и направи усилие да се ръкува. Гласът му прозвуча глухо и дрезгаво.

— Благодаря, че дойдохте, пасторе.

— Как се чувстваш, Травис?

Минаха пет секунди. Бойет леко надигна лявата си ръка и отговори:

— Страхотни лекарства. Чувствам се по-добре.

— Какво стана? — попита Кийт, макар да се досещаше.

Бойет се озърна към прозореца, макар че отвъд стъклото нямаше нищо освен сиво небе. Минаха десет секунди.

— След като си тръгнахте, пасторе, много се разтревожих. Главоболието ме връхлетя и не искаше да отмине. После припаднах и ме докараха тук. Казаха, че съм имал гърчове.

— Съжалявам, Травис.