Признанието

— Не знам — каза Роби. — Сигурно петдесет хиляди, нищо чудно и да са сто. Може би трябваше да похарча повече.

Телефоните звъняха неспирно. Сами от кантората имаше някакъв въпрос към шефа. Кристи Хинз разговаряше с друг психиатър. Арън също държеше телефон с едната ръка, а с другата въртеше волана.

Празненството започна отрано с питки от сладки картофи, току-що извадени от фурната на Рива. Тя обичаше както вкуса им, така и самото печене и се престори на изумена, когато Шон Фордайс призна, че никога не ги е опитвал. Още преди той да пристигне заедно с цялата си грижовна свита — фризьор, гримьорка, секретарка и сценарист — домът на Рива и Уолис Пайк вече бе претъпкан с приятели и съседи. От входната врата лъхаше на пържена шунка. Два дълги камиона влязоха на заден ход в двора и след малко дори техниците дъвчеха питки.

Шон Фордайс имаше ирландски корени, но живееше на Лонг Айланд. Тълпата леко го раздразни, но той надяна добродушната маска и се зае да раздава автографи. Беше звездата, а тия хора — негови почитатели. Те купуваха неговите книги, гледаха неговото предаване и му осигуряваха рейтинг. Той позволи да му направят няколко снимки, изяде една питка с шунка и се престори на очарован. Беше възпълен, с подпухнало лице и по нищо не приличаше на типична звезда, но това вече нямаше значение. Носеше тъмни костюми и старомодни очила, които го правеха по-интелигентен на вид от собственото му предаване.

За студио избраха стаята на Рива — голямата пристройка, прилепена зад къщата като раково образувание. Рива и Уолис седяха на канапето, зад тях се виждаха увеличени цветни снимки на Никол. Уолис бе сложил вратовръзка и си личеше, че току-що са го измъкнали от спалнята. Рива беше усърдно гримирана, с прясно боядисана и накъдрена коса, облечена в най-хубавата си черна рокля. Фордайс седеше на стол близо до тях. Гримьорката пудреше челото му, фризьорът го пръскаше с лак. Техниците гласяха осветлението. Направиха звукови проби. Настроиха мониторите. Съседите бяха изтласкани зад камерите със строга заръка да не издават нито звук.

— Тишина! — обяви продуцентът. — Снимаме.

Близък план на Фордайс, приветстващ зрителите на поредния епизод. Той обясни къде се намира, с кого разговаря и разказа накратко за престъплението, признанието и присъдата.

— Всичко върви според очакванията — мрачно изрече той. — Мистър Дръм ще бъде екзекутиран вдругиден.

Фордайс представи майката и доведения баща и, разбира се, изрази съболезнования за трагедията. Благодари им, че са отворили дома си, за да види целият свят страданието им. Започна с Никол. Гласът му прозвуча почти умолително:

— Разкажете ни за нея.

Уолис не се и опита да проговори. Щеше да мълчи през цялото интервю. Представлението принадлежеше изцяло на Рива. Развълнувана и възбудена, тя се разплака още от първите думи. Но вече имаше тъй богат опит в публичните ридания, че можеше да говори, без това да й пречи. И тя се впусна в безкраен монолог за дъщеря си.

— Липсва ли ти Никол? — зададе Фордайс един от типичните си нелепи въпроси, целящ само да разпали емоциите.

Рива призна, че й липсва. Фордайс извади от джоба на сакото си бяла кърпичка. Ленена. Съчувствието буквално струеше от него.

Най-сетне стигнаха до екзекуцията, която беше гвоздеят на предаването.

— Все още ли възнамеряваш да присъстваш? — попита той, без да се съмнява в отговора.

— О, да — каза тя, а Уолис намери сили да кимне.

— Защо? Какво означава това за теб?

— Означава много — отвърна тя. Мисълта за мъст пресуши сълзите. — Този звяр отне живота на дъщеря ми. Заслужава да умре и аз искам да бъда там, да го гледам в очите, докато изпуска последен дъх.

— Мислиш ли, че и той ще те гледа?

— Не вярвам. Той е страхливец. Щом е могъл да направи това с безценното ми момиченце, едва ли ще има мъжеството да ме погледне в очите.

— А последната му дума? Искаш ли да ти се извини?

— Да, но не се надявам. Той така и не пое отговорност за убийството.

— Признал е.

— Да, но после размисли и от тогава до днес отрича. Очаквам да отрече и когато го вържат с ремъците.

— Опитай се да погледнеш в бъдещето, Рива. Кажи ни какво смяташ, че ще изпиташ, когато го обявят за мъртъв.

Самата мисъл за това я накара да се усмихне, но тя бързо се окопити.

— Облекчение, печал… не знам. Ще бъде като прелистване на поредната страница в една дълга и тъжна история. Но няма да е краят.

Тук Уолис лекичко се навъси.

— А коя е последната страница, Рива?

— Когато загубиш дете, Шон, особено ако ти го отнемат по такъв жесток начин, няма край.

— Няма край — мрачно повтори той, после се завъртя към камерата и с подчертан драматизъм изрече отново: — Няма край.

Направиха кратко прекъсване, разместиха камерите и пак напръскаха с лак косата на Фордайс. Когато започнаха отново да снимат, той успя да изкопчи от Уолис няколко неохотни приказки, които нямаше да заемат и десет секунди екранно време.