Признанието

От купищата предложения и молби, които неговата кантора бе подала през последния месец и щеше да продължи да бълва до смъртта на клиента, несъмнено най-безсмислената загуба на хартия бе молбата за отлагане до губернатора на Тексас. През изминалата година губернаторът на два пъти бе разрешил екзекуции въпреки решенията на Комисията по помилванията. Той обичаше смъртните присъди, особено когато търсеше гласове. Една от кампаниите му мина под девиза „Сурово тексаско правосъдие“ и включваше обещанието му „да изпразни отделенията на осъдените на смърт“. Разбира се, не като ги пусне на свобода.

— Да отидем при Донте — заяви Роби.

* * *

Пътуването от Слоун до затвора „Полънски“ близо до Ливингстън, Тексас, отнемаше три часа тежко шофиране по шосета с две платна. Роби бе изминавал този маршрут поне сто пъти. Преди няколко години, когато там имаше трима клиенти, осъдени на смърт — Донте, Ламар Билъпс и един мъж на име Коул Тейлър, — му беше дошло до гуша от глоби за превишена скорост, некадърни селски шофьори и разминавания на косъм, докато говореше по телефона. Купи си дълъг, масивен микробус с много свободно пространство и го откара в специализирана работилница във Форт Уърт, където му инсталираха телефони, телевизори и всевъзможни електронни приспособления заедно с две чудесни кресла, които можеха да се въртят и накланят назад, канапе в дъното, ако Роби поискаше да дремне, и барче за в случай, че ожаднееше. Арън Рей бе назначен за шофьор. Правната асистентка Бони седеше отпред до него, готова за незабавно действие при първо нареждане на мистър Флак. Пътуванията станаха далеч по-плодотворни, тъй като през целия път до „Полънски“ и обратно Роби говореше по телефона, работеше на компютъра или четеше доклади в удобния си подвижен кабинет.

Креслото му беше точно зад шофьорското място. До него седеше Марта Хандлър. Отпред бяха Арън и Бони. Напуснаха Слоун в осем и половина вечерта и скоро поеха по лъкатушещите пътища между хълмовете на Източен Тексас.

Петата участничка в екипа бе нова. Казваше се доктор Кристина Хинз, или Кристи, както я наричаха в кантората на Флак, където никой не беше толкова надут, че да употребява титли, а малките имена обикновено се съкращаваха. Тя представляваше най-новото попълнение към дългия списък от експерти, за които Роби прахосваше пари в усилията си да спаси Донте. Занимаваше се с клинично-психиатрични изследвания на затворниците и условията в затворите и бе написала книга, в която между другото се твърдеше, че единичната килия е сред най-жестоките форми на мъчение. Срещу десет хиляди долара тя трябваше да се срещне с Донте, да го прегледа, после да подготви (спешно) доклад с описание на влошеното му психическо състояние и да заяви, че (1) той е полудял от осемте години в единична килия и (2) подобно затворничество представлява жестоко и неприемливо наказание.

През 1986 г. Върховният съд на САЩ бе забранил екзекуциите на душевноболни. В последно отчаяно усилие Роби щеше да се опита да представи Донте като побъркан шизофреник, който не осъзнава нищо.

Начинанието изглеждаше безнадеждно. Кристи Хинз беше само на трийсет и две години, без никакъв опит в съдебната зала. Но това не тревожеше Роби. Той се надяваше на едно — след отлагане от няколко месеца Кристи да получи възможност да даде показания за психическото състояние на Донте. Сега тя бе заела канапето в дъното на каросерията и работеше трескаво както всички останали, потънала в купища документи.

Когато Роби приключи поредния телефонен разговор, Марта Хандлър каза:

— Може ли да поговорим?

Това бе станало стандартното и встъпление, когато имаше въпроси.

— Разбира се — отговори той.

Тя включи един от многото си диктофони и го плъзна пред него.

— Първо, финансовите въпроси. Ти беше назначен от съдията да представляващ Донте, който не е в състояние да покрие съдебните си разноски. Но…

— Да, на практика в Тексас не съществува понятието „обществен защитник“ — прекъсна я той. След няколко месеца работа с него Марта знаеше, че никога не е сигурно дали ще успее да довърши изречението. Роби продължи: — Затова местните съдии назначават свои приятели или подмамват някой нещастник, когато случаят е толкова безнадежден, че никой не го иска. Аз поех защитата доброволно. Дадоха ми я на драго сърце. Никой друг адвокат в града не искаше и да чуе за случая.

— Но съпрузите Дръм не са чак толкова бедни. Те двамата…

— Да, но ето как стоят нещата. Само богат човек може да си позволи да наеме адвокат по дело за убийство, а в отделението на осъдените на смърт няма богаташи. Бих могъл да изкопча от семейството пет или десет хиляди долара, да ги накарам да направят втора ипотека или нещо подобно. Но защо? Ще платят добрите хора от окръг Честър. Това е един от най-големите парадокси на смъртното наказание. Хората го искат — около седемдесет на сто от жителите на щата, — но нямат представа какво плащат за това удоволствие.

— Колко платиха? — умело вметна тя, преди да е заговорил отново.

— О, не знам. Много. Бони, колко са ни платили досега?