Признанието

Съдията по делото изказва сериозна загриженост относно признанието, но не чак толкова сериозна, че да го изключи от списъка на доказателствата. Отказва да го анулира и по-късно то е показано на съдебните заседатели. Донте го гледа и сякаш вижда на екрана непознат човек. Никой никога не е оспорвал сериозно факта, че именно този видеозапис осигурява осъждането му.

Признанието е оспорено и при обжалването, но Тексаският апелативен съд единодушно потвърждава смъртната присъда.

Когато приключи с четенето, Кийт стана от масата и отиде в тоалетната. Имаше чувството, че излиза от разпит. Минаваше полунощ. Знаеше, че няма да може да заспи.

8

Към седем часа сутринта във вторник в адвокатската кантора „Флак“ кипеше онази трескава, нервна енергия, която може да се очаква от група хора, напрегнали всички сили в безнадеждна борба срещу времето за спасяване на човешки живот. Нямаше усмивки, нямаше ги обичайните остроумия между колеги, разполагащи с абсолютната свобода да казват всекиму всичко по всяко време. Повечето от тях бяха присъствали преди шест години, когато в затвора в Хънтсвил екзекутираха Ламар Билъпс, и тази смърт ги бе потресла. А Билъпс бе отвратителна личност. Любимото му занимание беше да пребива хора в кръчмарски побоища, за предпочитане с билярдни щеки или строшени бутилки, докато накрая щатът не изтърпя и сложи край на това. Преди да издъхне, осъденият каза само: „Ще се видим в ада.“ Беше виновен и дори не направи сериозен опит да го отрече. Гражданите на Слоун почти не забелязаха извършеното от него убийство в малко градче на стотина километра от тях. Той нямаше семейство и никой от кантората не се сближи с него. Роби буквално го ненавиждаше, но твърдо отстояваше вярата си, че щатът няма право да убие този човек.

Делото „Тексас срещу Донте Дръм“ бе съвсем различно. Сега се сражаваха за невинен човек и приемаха неговото семейство за свое семейство.

Дългата маса в голямата заседателна зала бе в окото на бурята. Фред Прайър докладваше накратко от Хюстън за усилията си да разколебае Джоуи Гембъл. Разговаряли по телефона късно вечерта в понеделник и Гембъл реагирал още по-хладно.

— Все питаше сериозно престъпление ли е лъжесвидетелството — прогърмя гласът на Прайър от високоговорителя, включен на пълна мощност.

— Кофи го заплашва — заяви убедено Роби, сякаш знаеше това със сигурност. — Попита ли го дали е разговарял с окръжния прокурор?

— Мислех да го попитам, но се отказах — отговори Прайър. — Все едно, нямаше да ми каже.

— Кофи знае, че момчето е лъгало пред съда и го е предупредил, че в последния момент ще се обърнем към него — каза Роби. — Заплашил го е с присъда за лъжесвидетелство, ако промени показанията си. Искаш ли да се обзаложим, Фред?

— Не. Сигурно е така.

— Кажи на Джоуи, че срокът на давност е изтекъл. Кофи не може и с пръст да го пипне.

— Дадено.

Изключиха високоговорителя. На масата изникна поднос със сладки и наоколо се струпа тълпа. Двете адвокатки на Роби преглеждаха молбата до губернатора за отлагане. Марта Хандлър седеше в края на масата, приведена над съдебните протоколи. Арън Рей отпиваше кафе от картонена чашка и преглеждаше сутрешния вестник. Беше по риза и двата му кобура се виждаха съвсем ясно. Правната асистентка Бони работеше на лаптопа си.

— Да предположим, че Гембъл мине на наша страна — каза Роби на старшата си адвокатка, педантична дама на неопределена възраст. Преди двайсет години бе съдил първия й пластичен хирург, когато една операция за обтягане на лицето даде крайно нежелателни резултати. Тя обаче не се отказа от корекциите, само смени клиниката. Казваше се Саманта Томас, или просто Сами, и когато не работеше по делата на Роби, съдеше лекари за допуснати грешки или работодатели за възрастова и расова дискриминация. — Приготви молбата за всеки случай.

— Почти е готова — каза Сами.

Дежурната от приемната на име Фанта — стройна чернокожа жена, която бе играла баскетбол в местната гимназия и при други обстоятелства би получила диплома заедно с Никол Ярбър и Донте Дръм — влезе със списъка на телефонните обаждания.

— Позвъни репортер от „Уошингтън Поуст“. Иска да поговорите — каза тя на Роби, който незабавно се съсредоточи върху краката й.

— Познаваме ли го?

— За пръв път му чувам името.

— Тогава го зарежи.

— Репортер от „Хюстън Кроникъл“ е оставил съобщение снощи в десет и половина.

— Да не е Спини?

— Същият.

— Прати го на майната му.

— Не използвам такъв език.

— Добре, зарежи и него.

— Грета се обади на три пъти.

— Още ли е в Германия?

— Да, може да си позволи самолетен билет. Иска да знае дали с Донте могат да се оженят по интернет.

— Ти какво й каза?

— Че е невъзможно.

— Обясни ли й, че Донте е станал един от най-търсените ергени в света? Че през последната седмица има поне пет предложения за брак, все от Европа. Всякакви жени — млади, стари, дебели, слаби. Само по едно си приличат — че са грозни. И глупави. Обясни ли, че Донте гледа сериозно на брака и затова няма да бърза?

— Не съм разговаряла с нея. Беше оставила съобщение на гласовата поща.

— Добре. Не се занимавай с нея повече.