Признанието

— Последното е от свещеника на някаква лутеранска църква в Топика, Канзас. Обади се преди десет минути. Каза, че може би има информация кой е убил Никол, но не знае как да постъпи.

— Страхотно, още един смахнат. Колко бяха през последната седмица?

— Вече не ги броя.

— Не му обръщай внимание. Направо е невероятно колко много откачалки прииждат в последния момент.

— Аз нямам нищо против да се обаждам на откачалките — каза Марта Хандлър.

— Ти просто търсиш материал — отсече Роби.

— Сутрешните новини — обяви на висок глас една от правните асистентки и насочи дистанционното към големия телевизор в ъгъла.

Разговорите секнаха. Репортерът стоеше пред съда на окръг Честър, като че чакаше всеки миг да се случи нещо драматично. Гласът му се лееше от екрана:

— Градската управа е готова да се справи с евентуални размирици тук, в Слоун, след предстоящата екзекуция на Донте Дръм. Както знаете, Дръм бе осъден през деветдесет и девета година за жестокото изнасилване и убийство на Никол Ярбър и ако не получи в последния момент отлагане или помилване, ще бъде екзекутиран в затвора в Хънтсвил в шест часа вечерта в четвъртък. Дръм твърди, че е невинен, и мнозина тук, в Слоун, са на същото мнение. От самото начало процесът имаше расов оттенък и градът е, меко казано, разделен на два лагера. Тук съм с началника на полицията Джо Радфорд.

Камерата се оттегли, за да разкрие заоблената фигура на униформения полицейски началник.

— Господин началник, какво да очакваме, ако екзекуцията бъде изпълнена?

— Е, предполагам, че ще очакваме справедливостта да възтържествува.

— Предвиждате ли вълнения?

— В никакъв случай. Хората трябва да разберат, че съдебната система действа и че присъдата на виновния трябва да бъде изпълнена.

— Значи не предвиждате проблеми в четвъртък вечер?

— Не, но ще бъдем в пълна готовност.

— Благодаря ви.

Камерата отново се приближи, оставяйки полицая извън кадър.

— Активисти се канят утре по обяд да проведат протест точно тук, пред съда. Осведомени източници потвърдиха, че кметството е издало разрешение. Подробности в следващите ни емисии.

Репортажът свърши и асистентката изключи звука. Роби не каза нито дума и всички пак се заеха за работа.

Тексаската комисия по помилванията се състоеше от седем души, всичките назначени от губернатора. Ако някой затворник желаеше облекчаване на присъдата си, трябваше да подаде молба до комисията. Това можеше да е простичка молба на една страница или солидно досие с веществени доказателства, клетвена декларация и писма от цял свят. Молбата, която подаде Роби Флак от името на Донте Дръм, бе една от най-обемистите в цялата история на комисията. Комисията рядко проявяваше снизхождение. Отказът можеше да бъде обжалван пред губернатора, който нямаше право да помилва самостоятелно, но му се разрешаваше да даде трийсет дни отлагане. В редките случаи, когато комисията отменеше присъдата, губернаторът имаше право да отмени решението и щатът да пристъпи към екзекуцията.

Когато ставаше дума за смъртна присъда, решението обикновено се вземаше два дни преди екзекуцията. Членовете на комисията всъщност не се събираха за гласуване, а си разменяха циркулярни писма по факса. Така и го наричаха — „Смърт по факса“.

Смъртта по факса за Донте Дръм пристигна в 8:15 ч. сутринта във вторник. Роби прочете решението на глас пред своя екип. Никой не се изненада. Вече бяха загубили толкова схватки, че не очакваха победа.

— Тогава дайте да помолим губернатора за отлагане — каза с усмивка Роби. — Сигурен съм, че ще се зарадва да ни чуе отново.