Признанието

Снимките приключиха за по-малко от час. Фордайс се оттегли припряно — работеше и по една екзекуция във Флорида. Погрижи се всички да разберат, че ще стигне дотам с частен самолет. Един от снимачните му екипи щеше да остане в Слоун още два дни с надеждата да избухне насилие.

В четвъртък вечер Фордайс щеше да бъде в Хънтсвил. Очакваше още драми и се молеше екзекуцията да не бъде отложена. Любимата му част от предаването беше интервюто след екзекуцията, когато пресрещаше близките на жертвата веднага след излизане от затвора. Обикновено те бяха емоционално съсипани, но той знаеше, че Рива ще озари екрана с присъствието си.

9

На Дейна й трябваха почти два часа упорити молби и уговорки по телефона, докато откри подходящия полицейски чиновник, готов да разрови досиетата и да потвърди, че наистина на 6 януари 1999 г. някой си Травис Бойет е бил задържан за шофиране в нетрезво състояние на територията на град Слоун, Тексас. След ареста били добавени по-сериозни обвинения. Освободен под парична гаранция, Бойет веднага напуснал града. Обвиненията отпаднали и делото било прекратено. По-късно Бойет бил арестуван в Канзас и осъден на десет години затвор. Чиновникът обясни, че в Слоун прекратявали всички дела, по които не можело повече да се работи. Срещу Бойет нямало текущи обвинения, поне на територията на Слоун и окръг Честър.

Кийт, който не бе успял да заспи и си свари първата доза кафе в три и половина сутринта, позвъни в кантората на мистър Флак около седем и половина. Нямаше ясна представа какво ще каже на адвоката, ако успее да се добере до него, но двамата с Дейна бяха решили, че не могат да седят със скръстени ръце. Когато асистентката на Флак го отпрати набързо, той реши да опита с друг юрист.

Матю Бърнс беше заместник-прокурор и активен енориаш на „Сейнт Марк“. Двамата с Кийт бяха връстници и заедно ръководеха бейзболните отбори на синовете си. За щастие във вторник сутринта Бърнс не участваше в някакъв процес, но все пак бе доста зает със съдебни формалности. Кийт го откри в една от съдебните зали и седна на последния ред да погледа как се раздава правосъдие. След час нервите му не издържаха и понечи да си тръгне, макар че нямаше представа къде ще отиде. Точно тогава Бърнс приключи поредното изложение към съдията, прибра документите в куфарчето си и пое към изхода. Кимна на Кийт да го по следва. Прекосиха оживените коридори и си намериха спокойно място на една протрита дървена пейка близо до стълбището.

— Изглеждаш ужасно — подхвърли любезно Бърнс.

— Благодаря. Не знам дали това е най-учтивият начин да поздравиш свещеника си. Снощи не можах да мигна, Матю. Нито минута. Погледна ли в уебсайта?

— Да, за около десет минути от службата. Никога не бях чувал за Дръм, но тия случаи си приличат. Станали са обичайни за Тексас.

— Дръм е невинен, Матю — каза Кийт с увереност, която изненада неговия приятел.

— Е, така пише в уебсайта. Но той не е първият убиец, претендиращ за невинност.

Двамата рядко бяха разговаряли за закона. Кийт предполагаше, че като прокурор Матю подкрепя смъртното наказание.

— Убиецът е тук, в Топика, Матю. В неделя сутринта беше в нашата църква. Сигурно е седял недалеч от теб и семейството ти.

— Слушам те.

— Освободен е наскоро, трябва да остане деветдесет дни в дом за адаптация и умира от мозъчен тумор. Вчера дойде при мен да се посъветва. Има дълго досие със сексуални престъпления. На два пъти разговарях с него и той призна — поверително, разбира се, — че е изнасилил и убил момичето. Знае къде е заровено тялото. Не иска Дръм да бъде екзекутиран, но и не иска да си признае публично. Не е на себе си, Матю — побъркан психопат, който ще умре след няколко месеца.

Матю ахна и отметна глава като от плесница.

— Мога ли да попитам защо се намесваш?

— Не знам. Просто тъй стана. Знам истината. Въпросът е как се спира екзекуция.

— Боже мой, Кийт!

— Да, разговарях и с Бог и все още чакам напътствието Му. Но междувременно ще ми трябва съвет от теб. Позвъних на защитника в Тексас, но не стигнах доникъде.

— Не трябва ли да пазиш тия неща в тайна?

— Да. И ще ги пазя. Ами ако убиецът реши да си признае, да каже истината, да спаси онзи човек от екзекуция? Тогава? Какво да направим ние?

— Ние ли? Не бързай толкова, човече.

— Помогни ми, Матю. Не разбирам законите. Четох уебсайта, докато ми се премрежиха очите, и колкото повече чета, толкова повече се обърквам. Как можеш да осъдиш човек за убийство, след като няма труп? Как можеш да повярваш в самопризнание, когато очевидно е изтръгнато насила? Защо на доносниците в затвора се разрешава да свидетелстват срещу облекчаване на присъдата? Как може чернокож обвиняем да бъде съден от дванайсет бели заседатели? Как може заседателите да са толкова слепи? Къде са апелативните съдилища? Имам дълъг списък с въпроси.

— А аз не мога да отговоря на всички, Кийт. Струва ми се обаче, че най-важен е първият — как се спира екзекуция?

— Теб питам, приятел. Ти си юристът.

— Добре, добре. Чакай да си помисля. Ще пиеш кафе, нали?

— Да. Изпил съм само три-четири литра.