Проклятието на инките

Уилсън се усмихна.

- Знам, че е бременна... синът ти ще се нарича Брустър.

- Всичко знаеш, нали? Разбира се, че знаеш. - Хайръм отново погледна Уилсън в очите. - А знаеше ли, че ще се случи всичко това?

- Бъдещето не е фиксирано - отвърна Уилсън. - Всеки от нас има съдба, но единствено индивидуалните ни усилия създават нашата реалност. Ти спаси света, когато порази Писаро - за това е необходима огромна смелост. Ти си герой за мен и за всички други, които бяха там. Ако Писаро беше успял и душата му бе продължила да се прехвърля, никой не може да каже какво щеше да последва.

- Видя ли онези очи като мъниста? - Хайръм посочи с два пръста. - Изобщо не ми харесваше...изобщо. Искам да кажа... не съм убиец... но изобщо не ми харесваше. - Той отпи отново.

- Ти си герой, Хайръм Бингам. И е напълно подобаващо да бъдеш запомнен като човека, открил изгубения град Вилкапампа.

Хайръм вдигна бутилката и отново отпи.

- Пия за това. - Той подаде уискито на Уилсън и внимателно разопакова още един шоколад, който беше погълнат от Диабло. -Толкова се радвам, че си добре - каза Хайръм на животното. -Да, наистина.

- Благодаря за всичко, което направи, Хайръм. И те моля да не забравяш уговорката ни - добави Уилсън. - Никога не ме е имало.

- Спокойно - отвърна Хайръм. - Вече се опитвам да забравя цялата история. След време дори аз няма да поискам да повярвам, че съм срещал пътешественик във времето като теб.

Уилсън се затича по равната пътека. На изток лунният сърп тъкмо се подаваше над хоризонта и освети значително терена. С това темпо щеше да настигне амазонките само за няколко минути.

В главата му нахлуха мисли за Хелена. Не беше сигурен дали е оцеляла от шока след докосването на Куба на инките. Изпълни го мрачно предчувствие, когато си я спомни как лежи неподвижно на пода на църквата. Нямаше представа дали е жива или мъртва, но се утеши с факта, че образът й не беше изчезнал, докато не затвориха Куба.

„Трябва да е оцеляла“ - каза си той.

Именно благодарение на нея бе избегнал контакта с Куба на инките. За пореден път беше налице, когато имаше нужда ог нея, и това определяше чувствата му към Хелена. Ако Уилсън имаше право само на едно желание, то щеше да е да намери начин да стигне до нейния свят и да бъдат отново заедно.

Щом чуха приближаващите се стъпки, Девиците на слънцето се разделиха и се проснаха на земята. Когато видяха, че е Уилсън, петнайсетте жени се надигнаха от сенките да го поздравят.

- Слава на боговете, че се върна - каза Акла и на обикновено сериозното ѝ лице се появи усмивка. Тя пристъпи към Уилсън и леко го тупна в гърдите. - Казах на всички, че ще се върнеш. - Сложи ръка на рамото му. - Семейството на капитана добре ли е?

- Добре е.

- А Сантияна?

- Главата му вече не е закрепена на раменете.

Акла кимна.

- Постъпи правилно, като се върна. - Тя погледна заобиколилите ги амазонки, чиито бронзови нагръдници блестяха на лунната светлина. - Всяка от нас е изгубила партньорката си. Ние сме последните от вида си. Според законите ни, когато партньорката ни умре, вече не можем да влизаме в битка. Управлението на Девиците на слънцето временно е прекратено. Желанието ни е да дойдеш при нас в Питкос, за да ни помогнеш да възстановим повреденото.

Уилсън погледна в тъмните очи на Акла и си спомни страстната нощ, прекарана с нея и Чиело. Изживяването бе невероятно, но не беше онова, което искаше за себе си.

- Не мога да се върна с вас - рече Уилсън.

- Трябва - отвърна Акла. - Мамаконите казаха така.

- Намерението им е да ме задържат завинаги при вас. Знаеш го - сериозно рече Уилсън. - Надявам се да ми позволите да използвам Куба на инките за последен път във Вилкапампа, за да си тръгна от това място. Да се върна в моя свят. - Образът на Хелена не напускаше мислите му. - При жената, която обичам. Подобно на сестра ти Виване, въпреки всичко съм верен на друга. - Той замълча за момент. - Всеки от нас трябва да се бори за онова, в което вярва.

Лунният сърп най-сетне се издигна над неравния хоризонт и сенките на амазонките паднаха върху Пътеката на инките.

- Трябва да занеса Куба в Питкос - каза Акла. - Нямам избор.

Изведнъж пронизителен крясък на кондор прониза нощното небе. Всички вдигнаха погледи към гигантската птица, която сви огромните си черни криле, размаха ги веднъж и кацна на пресъхналото езеро само на десетина стъпки от тях. Лунната светлина се отразяваше в очите й и те светеха в бяло в мрака. Никой не помръдна, когато невероятната птица разпери криле и отново изкряска.

Уилсън погледна към Акла.

- Май Aпy отново е на моя страна.

61.

Андите, Перу

Цитаделата Мачу Пикчу

06:10 ч.

25 януари 1908 г.