Проклятието на инките

С нов прилив на сили Гонсалес се изправи и тромаво се затича към вратата. Две тела лежаха едно върху друго на пода в кухнята. Гонсалес ги прекрачи и отвори вратата на спалнята. В мрака чу плача на децата си.

- Татко е тук! - внезапно извика момчешко гласче.

- Татко! - изписка момиченцето.

Преди да се усети, трите деца на Лучо се бяха вкопчили в него и хлипаха. Жена му се хвърли в прегръдките му, като го целуваше и се притискаше в него. Идеше му да изкрещи от болка от стрелата в рамото, но дори не изохка. Единственото, което се отрони от устните му, беше:

- Толкова ви обичам. Обичам ви.

- Един бял мъж ни спаси - изхлипа Сарита. - Втурна се през вратата и отсече главата на Хуан Сантияна. - Тя докосна бузите на Лучо. - Ти си ранен!

- Кажи ми какво стана - каза Лучо и отново прегърна семейството си.

- Сантияна дойде да ни убие - заплака Сарита. - Онова там е той. Изрита вратата, ноктите и кожата му бяха почернели от мръсотия, сякаш е живял в кочина със свине. Хвърли се към Рамиро пред очите ни и преряза гърлото му. После облиза кръвта от ножа си. Очите му светеха в червено, кълна се, докато Рамиро умираше безпомощно пред всички ни. - Сарита дишаше тежко и притискаше децата към баща им. - Беше обладан от дявола - изхлипа. - Очите му светеха в червено. - Тя отново се разплака. - Грабна Артуро и го захвърли в ъгъла, за да отдели най-голямото ни момче от нас. Точно тогава дойде белият мъж... Не мога да си представя какво щеше да ни се случи, ако не се беше появил.

Капос беше в кухнята и се мъчеше да извлече двете тела навън в проливния дъжд.

- Как изглеждаше този бял? - попита Лучо.

- Мускулест - отвърна Сарита. - Нямаше риза. Когато видя Сантияна, извика: „Времето ти приключи, Писаро!“. И с един замах му отсече главата. - Сарита се притисна в съпруга си. - После посочи спалнята и ни каза да чакаме, докато не пристигнеш. Каза да ти предадем съобщение - че наводнението е причина за смъртните случаи, че църквата няма вина и че ще изиграеш ролята си в защита на невинните. Каза, че ще разбереш.

Лучо кимна - разбираше идеално какво се иска от него.

- Кой беше белият мъж, тате? - попита малкият Ортега. - Онзи, който ни спаси.

- Казва се Уилсън Даулинг - отвърна Лучо. - Той е мой приятел.

60.

Пътеката на инките, Перу

65 км северозападно от Куско - Фуюпатамарка

23:05 ч.

25 януари 1908 г.

Докато се изкачваше по Пътеката на инките към поредното неравно било, Уилсън се запита дали изобщо ще настигне Акла и воините ѝ. Бягаше в тръс по пътеката вече близо двайсет и четири часа. Те със сигурност бяха тръгнали по този маршрут и той бе изненадан от скоростта, с която се придвижваха. Облаците в нощното небе най-сетне се разкъсваха и между тях започваха да примигват звезди. Когато издишаше, от устата му излизаше пара в ледения въздух.

Нямаше съмнение, че бе поел огромен риск, отивайки в дома на капитан Гонсалес. Освен че Кубът на инките бе изложен на опасност без него, със спасяването на жената и децата на Гонсалес Уилсън бе променил историята - както онази, която бе изучавал, така и версията, която му разказа Хелена - и нямаше как да се прецени до какви поражения може да доведе това. Но въпреки последствията Уилсън не можеше да напусне Куско с мисълта, че духът на Писаро ще си отмъсти на беззащитното семейство на Гонсалес.

Спомни си момента, когато замахна с меча към Хуан Сантияна и как отсечената глава тупна на пода.

Уилсън я сграбчи за черната коса, докато кръвта още течеше от отрязания врат и гледаше как от червени зениците стават отново черни. Това бе моментът, когато духът на Писаро най-сетне напусна тялото на Сантияна - и Уилсън се надяваше да е бил заличен завинаги. Нямаше време да съжалява или оплаква отнетия живот на Сантияна - той със сигурност беше докаран до лудост от разпъването на брат си и бе извършител на извратените деяния под подстрекателството на Писаро. Уилсън бе избрал да съсече Сантияна, макар това да противоречеше на основния принцип на Надзирателя никога да не отнема живот, ако това може да се избегне. В този случай и при тези шантави обстоятелства той беше действал според моралния си дълг. Историята вече беше изкарана от равновесие и пораженията бяха налице.

Капитан Гонсалес не беше изгубил семейството си и проклятието, което преследваше потомците му, бе вдигнато. В резултат на това животът на дон Ерависто щеше да е различен и нямаше да има причини да отмъщава на Хелена. Уилсън си помисли, че ако тя не го беше фраснала - при това през бариерата на времето - той щеше да докосне Куба на инките и щеше да се превърне в слуга на Писаро. В бъдещето на Хелена щеше да извърши убийствата и ужасите, както е твърдял дон Ерависто.

А сега историята бе променена за пореден път.