Проклятието на инките

Хайръм внезапно се надигна, завъртя се и заби малкия сребърен кинжал дълбоко отстрани в гърлото на епископ Франсиско. Свещеникът нададе ужасен писък и изпусна Куба. Невъзможно тежкият предмет падна върху гранитния под със звън на нещо, тежащо петдесет пъти повече.

Епископ Франсиско изтръгна кинжала от врата си и го насочи към Хайръм. От раната бликаше кръв.

- Осмеляваш се да нападнеш Писаро - каза той с окървавени устни.

- Никога не съм те харесвал!- изкрещя в отговор Хайръм.

Капитан Гонсалес внезапно зави, блъсна Хайръм настрани и посече епископа, като разряза свещеническите одежди и остави дълбока рана в кокалестите му гърди. Епископът залитна и падна.

Кубът на инките лежеше на пода. Тримата мъже стояха над него, хипнотизирани от великолепието му. И тримата искаха да го докоснат, да го държат и бавно пристъпиха напред с протегнати ръце.

Изведнъж той изчезна.

Акла беше хвърлила наметалото си върху Куба. С внезапното разваляне на магията капитан Гонсалес рухна изтощен на пода, а Акла изблъска Уилсън и Хайръм. Стрелбата се ожесточи, звуците на смъртта се засилиха, докато войниците отчаяно се мъчеха да се доберат до църквата.

Уилсън коленичи до сияйния образ на Хелена. Тя лежеше по гръб и изглежда някой ѝ правеше сърдечен масаж, но Уилсън не можеше да види кой.

В гърлото на епископ Франсиско гъргореше кръв.

- Предаден от най-близкия ми - каза той, гледайки към капитан Гонсалес. Червените му очи горяха. С гадна усмивка той започна да рисува със собствената си кръв голям ален кръст на пода. - Знаеш ли какво ще стане, ако бъда убит? - Разсмя се, притиснал ръка към окървавените си гърди. - Душата ми се прехвърля в друг! - Епископът отново се изсмя и изплю кървава храчка. - Ще си отмъстя, Гонсалес - изгъргори той. - Семейството ти ще умре... и ти ще гледаш.

И с тези думи зениците му станаха черни.

- Не! - изкрещя Гонсалес. - Господи, не!

Франсиско го сграбчи за ризата и го придърпа към себе си.

- Ти ме спаси - прошепна епископът. - Благодаря, синко. Благодаря ти.

Капитан Гонсалес докосна с длан челото му.

- В кого се прехвърли духът на Писаро? - попита той. - Трябва да ми кажете...

- Хуан Сантияна - с мъка изрече епископът. От устата му бликаше кръв и се стичаше по брадичката.

- Използва Сантияна. - Кръвясалите очи се насълзиха. - Той е съсъдът, в който ще отиде Писаро.

Епископът изхриптя още веднъж и замлъкна.

Капитан Гонсалес скимтеше.

Поликс се втурна с отворена торба.

Акла посочи с пръст Уилсън.

- Всички трябва да се извърнете.

Сияйната фигура на Хелена Каприарти продължаваше да лежи неподвижно на пода. Едва сега Уилсън осъзна, че тя бе прекрачила бариерата от 106 години, за да докосне Куба на инките. Челюстта го болеше от крошето, което му беше нанесла.

Акла отвори обсидиановата кутия с блестящата ѝ кристална облицовка. Тя пое дълбоко дъх и дръпна наметалото си от Куба. Двете с Поликс вдигнаха тежкия предмет с тежки щипци и внимателно го положиха в кристалното гнездо.

Акла затвори капака и образът на Хелена внезапно изчезна. Стрелбата при входа на църквата моментално спря. Изглежда сражението бе преустановено.

Дълго време цареше пълна тишина.

- Имам нужда от цигара - промърмори Хайръм.

Уилсън вдигна Гонсалес на крака, обърна го и счупи дългата стрела, която още стърчеше от рамото му. Капитанът бе блед и очевидно беше изгубил много кръв.

- Кубът на инките трябва да иде в Питкос - каза Акла.

- Трябва да го занесете във Вилкапампа - отвърна Уилсън.

Акла го погледна в очите с окървавен меч в ръка.

- Не мога да направя това. Трябва да занесем Куба в Питкос, преди кристалите да са отказали. Нямам представа с колко време разполагаме.

Уилсън избърса кръвта от бузата си - порязаното отдолу вече беше зараснало.

- Кубът трябва да отиде във Вилкапампа, за да напусна това място. Знаеш го.

- Единствено Мамаконите могат да позволят това - заяви Акла.

Поликс заключи капака, внимателно прибра обсидиановата кутия и метна торбата на гърдите си.

- Трябва да спасим семейството ми - каза Гонсалес, чиито крака трепереха под собствената му тежест. - Хуан Сантияна ще ги нарани. Моля ви, сеньор, твърде слаб съм, за да им помогна. Трябва да го направите вместо мен. - Отчаяните му очи оглеждаха църквата за някой, който да му се притече на помощ.

- Духът на Писаро може ли да оцелее без Куба? - обърна се Уилсън към Акла.

- Не съм сигурна - отвърна тя. - Способността да контролира мислите на другите изчезва, докато кристалите около Куба са активни. Но ако духът на Писаро вече се е преселил в Хуан Сантияна, възможно е той все още да го контролира.

- Писаро заплаши семейството ми - през сълзи прошепна Гонсалес. - Всички го чухте. Спасих ви, като поразих епископа. Трябва да ми се отплатите. Имам жена, Сарита. И три деца. Артуро е на осем, Ортега на шест, а малката Хуанита е едва на три. Моля ви, трябва да ми помогнете!

Акла поклати глава.

- Не можем да ви помогнем, капитане. Съжалявам. Единственият ни приоритет е безопасността на Куба.

Гонсалес сграбчи Уилсън за рамото.

- Живея на булевард „Павитос“, на кръстовището с „Лечугал“. Не е далеч. Моля ви, сеньор.