Прокрадващ се в сенките

Устните му бяха посинели, а зъбите вече отмерваха отчетлив ритъм, конкуриращ се по издавания звук с бойните барабани на орките. Честно казано, ако можеха да чуят този звук на барабани, орките просто щяха да се пръснат от завист.

— Дъждът ще приключи не по-рано от утре сутринта — каза Медения, хвърляйки поглед към сивото небе.

— На с-с-сутринта?! — изстена Халас.

— А-ха. Със сигурност не по-рано.

— Слушай, Халас — към нас приближи Змиорката. — Защо не обявиш временно примирие на дъжда, а?

— Примирие? — крайно подозрително повтори Халас, усещайки някакъв номер в това предложение.

— Какво толкова? Ще си продължиш войната с него по-късно.

— А нима може т-т-така? — със съмнение попита гномът.

— Че защо не? — сви рамене яздещият до мен Фенерджия. — Войните понякога се редуват с примирия.

— Само не и в-войните на гномите! — сприхаво отвърна Халас.

— Приеми, че ти е свършил барута и примирието е необходимост — реагира Змиорката.

Гномът внимателно помисли, после изцеди мократа си брада и като изобрази гримаса, сякаш прави най-великата услуга на целия свят, каза:

— Е, добре. Ще го давате ли този ваш плащ?

Делер вече отваряше уста, за да коментира неустойчивостта на гномите, готови на всякакви отстъпки в сраженията, но срещна предупредителния поглед на Змиорката и замълча. Халас се уви в плаща.

Привечер дъждът се усили, земята вече беше напоена и сега навсякъде имаше огромни локви. Копитата на конете жвакаха в това малко блато и животните започнаха да се уморяват, въпреки че се движехме доста бавно. Но само след две левги тревистите локви останаха назад и конете ни се понесоха по някакво подобие на път.

— Това са останки от стария път. Същият, който е водел от Раненг до Авендум — сякаш чул мислите ми, се обади изпод качулката Кли-кли.

— Удивително е как се е запазил — промърмори Мармота. — Минали са почти петстотин години, а само една трева е израснала.

— Ням-ма нищо удивително — обади се Халас. — Г-г-гноми са го с-строили.

— Хайде бе, Щастливецо, не се изхвърляй! — махна с ръка Фенерджията.

— Из-зобщо не се изхвърлям. Това е н-наша работа. Подушвам го. Делер, потвърди.

— Ваша е, ваша — миролюбиво се съгласи джуджето. — Ти по-добре помълчи да се сгрееш. Ще ти изпадат зъбите от тракане.

— Как-кво толкова си с-с-се загрижил за моето з-з-здраве?

— Ами ако умреш, ще трябва аз да ти копая гроба.

Халас се уви по-плътно в плаща и не каза нищо.

Въпреки дъжда от земята започна да се издига мъгла. По-точно не мъгла, а лек и засега все още прозрачен бял дим. Той се стелеше над земята, процеждаше се между стръкчетата трева, обвиваше копитата на конете. Но появеше ли се вятър, димът веднага се разсейваше и изчезваше.

Задържайки коня си, към нас се приближи Маркауз:

— Ей, Котка! Ти сигурен ли си за неприятностите? Да не си се объркал?

— Наистина — подкрепи го и Гръмогласния. — Бурята отдавна отмина, вече четвърти час се влачим под дъжда, а от небето няма никакви изненади.

— И слава на Сагра, още сто години нищо да не се случи — изсумтя Чичо.

— Определено не греша — успя най-накрая да се обади Котката. — Но и сам не разбирам какво става. Преди чувствах, а сега нищо. Празно. Вече започвам да си мисля, че ми се е сторило.

Котката беше придобил много смутен вид.

— А Миралисса и Еграсса — и те ли нищо не чувстват? — обърна се Мумр към Алистан.

— Не. И те нищо не чувстват.

— Значи ни се размина — облекчено въздъхна Гръмогласния.

— Не храни големи надежди — направи кисела физиономия Кли-кли. — Разминава се, разминава се, пък после изведнъж като удари!

— Какво каканижеш, чудо зелено? — ядосано му се сопна Медения. — Трябва да вярваме, че ни се е разминало, и да не мислим за лошото.

— Аз, разбира се, съм си оптимист, но пътуването с Гарет внася песимистични зрънца в моя характер.

Кли-кли ми хвърли многозначителен поглед. Аз му отвърнах със същото — като обещание да му вгорча живота, ако не млъкне. Шутът само се ухили.

Гоблинското зрение е десет пъти по-остро от човешкото. Това, което ми се стори като сива сянка, изплуваща през дъжда и мъглата, за Кли-кли беше нещо много неочаквано. Той възкликна изненадано, извика, заби пети в Перце и препусна напред към елфите.

Под копитата на конете в тревата, покълнала по безлюдния път, от време на време нещо пукаше и стържеше, сякаш конете стъпваха по снежна кора. Погледнах надолу, но освен трева не видях нищо друго. Под копитата на Пчеличка попадна някаква пръчка. Конят стъпи върху нея и аз чух същия звук, който беше привлякъл вниманието ми. Още десет ярда — и поредната пръчка. Сега успях да я огледам добре. Черна като и’алялска върба, груба и грапава. Но не беше пръчка, а парче от човешка пищялна кост.

Замръзнах. Конете стъпваха по кости. Ние тъпчехме останките на неизвестни мъртъвци.

Разбира се, костите не бяха чак толкова много, но ту тук, ту там се чуваше хрущене.

— Да пукна дано! — изруга Фенерджията. — Тук е имало битка.

Кли-кли се върна и видът му беше по-мрачен и от облака, който ни преследва сутринта.

— И то каква битка, приятелю Фенерджия. Битката на Харгановия отряд.