Прокрадващ се в сенките

— Не може да е тя — възрази Мармота. — За петстотин години костите щяха да потънат дълбоко в земята, съвсем щяха да изчезнат, а не да лежат на повърхността, сякаш битката е била преди не повече от две години.

— Не ми харесва тук — измърмори Гръмогласния.

— Костите са крехки като низински порцелан — промърмори Кли-кли. — А колкото до това, че не били от времето на онази битка, не си прав, Мармот. Пред нас е клисурата, за която ви разказвах.

Но ние вече и без историите на гоблина можехме да видим изникналото пред нас препятствие. Клисурата. Почти същата, каквато я видях в съня си. Само че в реалния живот тя изглеждаше още по-голяма, мрачна и плашеща. Цялата обрасла с висока, достигаща до гърдите трева, със силно бълбукаща и придошла от дъжда рекичка, тя наистина е била непреодолимо препятствие за атакуващите по време на щурма.

Противоположният бряг се издигаше над нас на цели петнайсет ярда. Леката мъгла, която изпълваше клисурата, се беше сгъстила и почти скриваше дъното. Само стените на клисурата вече не бяха толкова стръмни и отвесни. В продължение на пет века водата, снега и растенията я бяха разширили до няколко десетки ярда и бяха изгладили стените. Сега трябваше да се положат много по-големи усилия, за да не си счупим вратовете по време на спускането.

Изобщо не забелязах, че всички бяха млъкнали. Никой не каза нито дума. Ние просто гледахме през усилващия се дъжд към отсрещната страна, където преди няколко века триста души са отблъсквали атаките на орките.

Пръв наруши мълчанието Фенерджията:

— Е, как ще се прехвърлим отсреща?

— Много просто. Първо ще се спуснем, а после ще се изкачим.

Виж ти, преди не бях забелязал, че Маркауз бил ироничен.

— Боя се, че конете няма да се изкачат, милорд Алистан — изсумтя Чичо.

— Не се притеснявай, десятник! — Делер никакви склонове не можеха да го смутят. — Ако трябва, ще ги бутаме!

— Трябва да тръгваме, докато още не се е стъмнило. Или утре — Миралисса отметна качулка, излагайки косата си на дъжда.

— По-добре сега. Напред! — Алистан пръв насочи коня си надолу в клисурата.

Последвах примера на Арнх и Фенерджията и слязох от коня. Само това оставаше, да падна по време на спускането. Трева тук имаше за цялата Харганова пустош. От тръпчивата миризма на дивия пустоцвет в гърлото горчеше.

Тревата се оплиташе в краката, забавяше спускането, а веднъж за малко да попадна под копитата на собствения си кон. Както и на полето, под тревата имаше кал, и копитата на животните се хлъзгаха, затова се спускахме бавно и внимателно. Шумът на потока приближаваше, но все още не го виждахме от избуялата трева.

С времето дъждът и снегът бяха смъкнали останките на хора и орки долу на дъното и сега потокът бълбукаше шумно, преодолявайки гигантския бент от черни кости с различни размери и форми. Набъбнал от дъжда, мътен и мръсен, потокът шумно си пробиваше път между ребра, плешки, раменни кости, прешлени и потрошени черепи.

— Мамка му! — изруга Медения, виждайки огромната купчина.

— Ясно защо този път е изоставен. Кой ще иска да минава през това гробище — тихо каза Мармота.

— Където има стари кости, има и гхоли — Фенерджията сложи ръка върху дръжката на биргризена.

— Костите са твърде стари, а и чупливи. Чуваш ли как хрущят под копитата? Отдавна няма никакви гхоли тук.

— Неприятно — промърмори Котката.

— Какво? — Фенерджията дръпна юздите на коня, който не искаше да пресече потока.

— Казвам, че е неприятно да лежат ей така. Непогребани. Не е добре костите ти да не са в земята и векове наред да ги веят ветровете.

— Нещо за смъртта започна да говориш, гледай Сагра да не чуе — опита да се пошегува Фенерджията.

Шегата не се получи. Котката само изсумтя и изчезна с коня си във високата трева от отсрещната страна на потока.

Прескочих потока, стъпквайки няколко кости, и дръпнах Пчеличка след мен.

— Само мъртви! Ходим по кости на воини… Котката е прав, от това място лъха на смърт и нещо не е наред — Арнх изплю стръкчето трева, което въртеше между зъбите си през последния час.

— А кой ти каза, че костите са човешки? — Ел, както и другите елфи, не бързаше. — Ето, виж.

Елфът скочи от коня, бръкна с ръка в калта и хвърли нещо черно в ръцете си Арнх. Той го улови във въздуха и започна да го върти в ръце, а след това с безразличие го хвърли в потока. Успях да забележа, че това беше долна челюст с неестествено големи и дълги зъби. По-точно, с дълги глиги. Точно като на Ел или всеки друг елф. Или орк.

— Орки? — Арнх с любопитство погледна към к’лиссанга на Миралисса.

— Че кой друг? — златистите очи на елфа блестяха. — Кости на хора също се срещат, но в сравнение с оркските са нищожно малко. Орките са яли голям бой.

— Да, вгорчили са им живота — изсумтя Фенерджията.

— Тук не само стрелите са действали — Котката се върна назад вече без коня и започна да помага на Фенерджията да подкара инатливата си кранта. — И магия е действала. Стените на клисурата са стопени. Някой е направил от клисурата голяма пещ.

Веднага се спомних за магьосницата от съня и горящата по нейна воля мъгла в клисурата.