Прокрадващ се в сенките

Изкачването се оказа трудно. Гръмогласния се подхлъзна, падна в калта и клисурата екна от цветущите му ругатни. Конете се наложи едва ли не да ги носим на гръб, и то под несекващ дъжд. Когато най-накрая отрядът се добра до върха, почти всички се проснахме на земята от изтощение. Лично аз бях ужасно мокър не толкова от дъжда, колкото от пот.

— Пфу! — Арнх дишаше тежко. — Ама че изкачване! Ако зависеше от мен, щях да убия магаретата, недостойни да носят името кон, още по средата на пътя.

— Ако беше идвал при нас в планините, друга песен щеше да пееш! — ухили се Делер.

Докато всички отдъхваха, аз огледах околността. Пътят на противоположната страна на клисурата лежеше пред мен като на длан, и ако не бяха дъжда и мъглата, мисля, че оттук щеше да се открие зашеметяваща гледка.

Опитах се да потърся останките от стените на старите укрепления и земния насип, но, естествено, за петстотин години от тях не беше останало нищо освен споменът. Костите на загиналите бяха просъществували много по-дълго. Потърсих с поглед останките на тези, които са срещали стрелите на орките, и не видях нищо. Съвсем нищо. Или се бяха свлекли в клисурата, или земята е била по-благосклонна към тях, отколкото към атакуващите врагове.

— Хей, Танцуващ в сенките! — към мен приближи Кли-кли. — Маркауз реши, че ще нощуваме точно тук.

— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — изръмжах на гоблина, но малкият мръсник дори не мигна.

Пък и не гледаше мен, а пътя, по който до съвсем наскоро яздихме.

— Гарет — с много проникновен и убедителен глас каза Кли-кли. — Както казва Гръмогласния, много сме я загазили. И то меко казано.

Казвайки тези думи, Кли-кли се втурна обратно. Другите вече оформяха лагера за през нощта. Гоблинът закрещя, сякаш великани са смачкали любимите му звънчета на шапката.

Втурнах се след него, опасявайки се, че може и да си е загубил ума. Тези гоблини много трудно може да ги разбере човек, особено когато са в такова панически-приповдигнато настроение.

Чувайки виковете на Кли-кли, в лагера всички спряха работа и се втренчиха в бягащия гоблин. Най-малко по лицата на Алистан и Еграсса се изписа същата мисъл, която ми хрумна и на мен — зелената твар най-накрая беше благоволила да се побърка.

Кли-кли тичаше към войните и започна да изпълнява нещо, приличащо на безумен танц на надрусани с беладона бълхи. При това кралският шут непрекъснато крещеше, че Котката бил прав, и за облака.

Когато стигнах до гоблина, Кли-кли все още подскачаше и крещеше, а останалите го гледаха с изумление.

— Гарет! — обърна се към мен. — Ти поне ме послушай! Облакът!

— Какъв облак, приятелче? — с колкото се може по-ласкав глас, точно с какъвто се говори на лудите, попитах аз.

— Отвори си очите! Не гледай мен, идиот такъв! Гледай небето!

С луд не се спори, затова под настоятелния поглед на гоблина аз отправих взор към дъждовните облаци. Някои от отряда последваха примера ми. Но нито те, нито аз видяхме нещо.

Същите, както и преди час, сиви, плътни облаци, изсипващи дъжд към земята.

— М-м-м… Според мен всички са еднакви.

— Ето я! — обади се Котката вместо Кли-кли, и насочи пръст някъде в далечината.

В отговор на хоризонта блесна мълния, и веднага един от облаците за миг светна в пурпурно.

Някой тихо ахна.

— Нали ви казах, че никога не греша — каза с известно огорчение Котката.

Сътвореното от поддръжниците на Неназовимия, скрито досега от бурята, най-накрая се беше добрало до нас, макар да му трябваше доста дълго време.

— Сагра да ни пази!

— Що за гадост е това, Котка?

— Всички да млъкнат! — ревна Маркауз, прекъсвайки воплите и въпросите на останалите. — Котка, можеш ли да направиш нещо с това чудо?

— Не.

— Лейди Миралисса, Еграсса?

— Ще опитаме.

Миралисса и Еграсса бързо започнаха да рисуват върху мократа земя някаква кръстоска между октопод и звезда със стотици лъчи-пипала. Миралисса в скоропоговорка шепнеше нещо. Контурите на фигурата започнаха да пулсират с жълт огън.

Аз много, наистина много се надявах, че шаманството на елфите ще ни помогне. Ел застана пред Миралисса и Еграсса, почти на ръба на клисурата, стискайки лъка си в готовност, макар че едва ли стрелите щяха да помогнат срещу магия. Останалите, включително и аз, се стълпихме зад елфите и отправихме поглед към приближаващата опасност.

А облакът бързаше към нас с пълна скорост. Някъде вътре в него, в сърцевината му, се разгаряше пурпурен пламък и причудливо осветяваше съседните облаци. Облакът се кълбеше и клокочеше. Движеше се срещу вятъра с една единствена цел — да ни догони.

Миралисса спря да шепне и започна да пее на оркски език. Всяка дума като звъняща камбанка увисваше във въздуха, вибрираше и звънеше, излъчвайки премигваща светлина към жълтата фигура, нарисувана на земята.

— Това пък що за същество е? — хлъцна Гръмогласния.

Беше побелял като тебешир, но бях сигурен, че и моята физиономия в този момент едва ли е много по-различна.

От облака изскочи крилато същество. Едно, второ, трето.