Прокрадващ се в сенките

На пиедестала в двора на Катедралата седеше скитник, кръстосал обути в мръсни ботуши крака. В протегнатата си ръка държеше груба глинена чаша. Учудващо беше, че жреците не виждаха кощунството и оскверняването на пиедестала. Любопитството ми се събуди и аз тръгнах покрай редицата наблюдаващи ме статуи към просяка, намиращ се в най-отдалечената част на зеления двор. В движение свалих плаща си и загънах арбалета в него, за да не ме гледат накриво жреците. Слава на Сагот, без плаща стана не толкова горещо. Време беше да сменя облеклото си с по-леко и по-подходящо за лятното време.

— Добре си седнал — казах дружелюбно, спирайки пред просяка.

Той ме погледна изпод тъмната качулка, скриваща лицето му, и раздруса чашата си за милостиня.

— Удобно ли ти е? Краката ти не са ли изтръпнали? — попитах го, правейки се, че не забелязвам жеста му.

— Чувствам се чудесно, сега ми е много по-комфортно, отколкото на теб, Гарет-сянката — прозвуча насмешливият му глас.

— Познаваме ли се? — почваше да ме дразни, че всеки плъх на Авендум знае как изглежда Гарет-сянката.

— О, не — скитникът сви рамене и отново разклати чашата си. — Но съм чувал за теб.

— Надявам се, че само хубави неща? — загубих всякакъв интерес към просяка и тъкмо се канех да последвам едва видимата, обрасла с висока трева пътечка, водеща навътре в Катедралата към жилищата на жреците на Сагот, когато гласът на просяка ме спря:

— Дай монета, Гарет, и ще получиш безплатен съвет.

— Странна мисъл — усмихнах се и отново се обърнах към седящия на пиедестала. — Ако съветът е безплатен, защо тогава да давам монета?

— Е, Гарет, аз също трябва да ям и да спя някъде, нали така?

Непознатият ме заинтригува. Порових в джобовете си, измъкнах най-малката медна монета и усмихвайки се, я хвърлих в протегнатата чаша на просяка. Монетата издрънча самотно. Просякът поднесе глинената чаша към носа си, за да види по-добре какво съм му дал, и тежко въздъхна:

— Това особеност на характера ли е или всички крадци са толкова стиснати?

— Е, това вече е наглост! Кажи благодаря, че си губя времето с теб и че изобщо ти давам нещо! — възмутих се аз.

— Благодаря. Да ти дам ли съвет?

— Бъди така любезен.

— Тогава дай жълтица, за петаче не работя.

Ох! Така ми се искаше да го хвана за врата и хубавичко да го разтърся. С една жълтица тази невестулка можеше спокойно да се храни цели два месеца. Но вече се бях повел по играта на мошеника и дори за жълтицата не ми беше толкова жал, просто исках да чуя глупостта, която щеше да ми каже.

— Добре, ето — завъртях една жълтица между пръстите си. — Но първо бих искал да видя лицето ти.

— Няма нищо по-лесно — каза просякът и отметна качулката си.

Най-обикновена физиономия. Лице на четиридесетгодишен човек, обрасло със сива четина, кафяви очи и остър нос. Такива просяци с лопата да ги ринеш. Определено не го познавах.

— Ето ти монетата — хвърлих в чашата тежката жълтица и просякът триумфално се усмихна. — Но имай предвид, че ако съветът ти не струва, ще си взема парите обратно. Е?

— Съветът е следния — каза просякът, издърпвайки отново качулката върху лицето си. — Не стъпвай върху Селена. Пеша върви, Гарет, пеша върви, тогава може и да доживееш до дълбока старост.

— Селена? Каква Селена? И защо да не стъпвам? — не разбрах аз. — Що за гатанка?

Но просякът сякаш си беше глътнал езика.

— Хей, не се шегувам. Или ми върни монетата, или ми кажи откъде ме познаваш и що за глупава гатанка е това?!

— Ъ-ъ-ъ-ъ-х-х-х-а. Б-б-б-м-а-а-а-а — измуча просякът и размаха ръце, преструвайки се на глухоням идиот.

Но от очите ми не убягна, че монетата като с магия изчезна от ръката на скитника някъде под дрехите му.

— Спри да се преструваш! Върни ми парите! — вбесих се аз и пристъпих към мошеника.

— Ей, какво тормозиш блажения? — раздаде се глас зад гърба ми.

Обърнах се и се оказах срещу петима души в оранжево-бели униформи. Стражата на Катедралата.

— Какъв ти блажен, да ме вземе Мрака! Той е истински мошеник! — не можех да повярвам, че толкова елегантно ме изпързаляха.

— Хайде, драги, върви си. Тук към боговете се обръщат, а ти шум вдигаш — опасно се усмихна стоящият малко по-напред от останалите мрачни типове сержант на стражата. — В противен случай ще трябва да те изхвърлим от това богоугодно място.

— М-а-а-а-х-н-и-и — подкрепи го „глухонемият“ и отчаяно закима с глава.

Та те всички тук са комбина! Безполезно беше да споря, само щях да си създам сума ти проблеми и в крайна сметка нямаше да стигна до мястото, закъдето бях тръгнал.

— Е, добре, май се припознах — колкото се може по-безразлично свих рамене, макар че вътрешно кипях от гняв, и се отдалечих от просяка и стражата по едва видимата пътечка.

Изпързаляха ме перфектно и елегантно, хванах се като някой селянин-провинциалист в класически капан, практикуван откак свят светува. Е, Сагот да е с тях! Няма да обеднея. Само че откъде този проклет просяк знаеше името ми? И чии са машинациите този път?