Прокрадващ се в сенките

Старецът се закашля в юмрука си и Родерик отново влезе с чашата, но архимагът се намръщи и отказа лекарството.

— Уморих се, Гарет. Годинките си казват думата. Освободи ме от присъствието си. Бъди така добър.

— Само още един въпрос, последен. И после ще си тръгна — казах аз, станах от креслото и поправих омачкания си плащ.

— По-досаден си и от конска муха, крадецо — промърмори архимагът. — Какво още?

— Къде в кулата да търся информация за Храд Спайн?

— Ако се е запазила, тя е на втория етаж. Там е стаичката с архива, не можеш да се объркаш. От кулата останаха само два етажа. Останалите проклятието ги отнесе.

— Капани, ключалки, стражи?

— Кой би ги поставил, когато всичко се разразило толкова неочаквано? — усмихна се магистърът. — Можеш да не се притесняваш. Надявам се, че това е всичко?

Аз мълчаливо кимнах с глава и тръгнах към изхода. Родерик ме последва. Вече бях в коридора, а ученикът на архимага затваряше вратата, когато отново се чу умореният глас на архимага:

— Ей, Гарет.

— Да?

— Кога планираш да ходиш в Забранената част?

— След три дни, когато ще съм напълно готов.

— Добре, само не забравяй, че след шест дни те чакат при краля, а сега върви.

Аз мълчаливо напуснах апартамента на архимага.

Трябваше да се погрижа за ново жилище и аз познавах човек, способен да ми го предостави за неограничен срок и абсолютно безвъзмездно.

Каретата на архимага ме закара до Катедралния площад.

— Пристигнахме, милорд — кочияшът, издокаран в кадифена ливрея, вежливо отвори вратата на каретата и се поклони.

За това, че наричат милорд скромната ми персона на крадец се досетих едва след няколко секунди. Необичайно някак си — никой още не беше ме наричал милорд.

Е, естествено, можех да разбера кочияша. Може ли човек, посещаващ архимага, да бъде някакъв си крадец? Разбира се, че е много по-вероятно да е преоблечен богат граф, решил да се поразходи инкогнито из Авендум.

Излязох от каретата, кимнах на кочияша и се отправих към главната порта на Катедралата на боговете, разположена на Катедралния площад. Площадът граничеше с три района на Авендум: Външния, Вътрешния и Града на майсторите и маговете. Поради исторически и географски причини само Пристанищният град не граничеше с него. Площадът беше огромен и не отстъпваше по територия на двореца на краля, а ако искаме да сме съвсем честни, на Катедралния площад без проблем можеха да се поберат няколко сталконовски дворци. Жреците бяха отхапали доста голямо парче от града, на него спокойно биха могли да се разположат няколко улици заедно с къщите, където да живеят щастливи и верни поданици на нашето кралство. Но старият прадядо на настоящия крал беше позволил този каприз на жреците, с което пък беше получил от служителите на Катедралата вечна подкрепа за династията. Сега Сталконите винаги можеха да разчитат на жреците, а следователно и на боговете на Сиала.

След сключването на този негласен пакт всички заживели мирно и били щастливи един с друг. Жреците — от това, че кралете не им се месят в техните дела и ежегодно даряват щедри дарове на боговете, а кралете — от това, че ако народът изведнъж започне да се бунтува и да се чуди защо изобщо му трябва крал, боговете веднага пращат няколко знамения, с които доказват на обикновените хора, че кралят е избран свише, и народът някак бързо се успокоява. До следващия бунт.

Катедралата на боговете се разпростираше по цялата територия на Катедралния площад, по целите Северни земи това беше най-голямото място, където се почитаха всичките дванадесет сиалски богове. Така че не е необходимо да минаваш през половината град, за да стигнеш до интересуващия те храм, тоест до временното жилище на някой бог, така да се каже, а просто трябва да дойдеш на площада, да прекрачиш през главната порта, отворена ден и нощ, и да си избереш онзи, към когото искаш да отправиш своите молитви.

— Богове! — усмихнах се кощунствено.

Боговете не посещаваха особено често света, който те самите бяха създали. Навремето, когато светът бил още млад и наивен, в самото начало на началото, когато хората за първи път се появили в този свят след елфите, орките, огрите, гномите и джуджетата, боговете все още бродили по света, правели чудеса, наказвали нечестивите, награждавали праведните, но в крайна сметка се отегчили от земните дела и отишли да се занимават с техните си, непонятни за хората, „важни“, както ги наричат жреците, дела. Не знам, може и да са важни, само че аз много не вярвах в могъществото на боговете, за мен това са само приказки за невръстни деца и глупави фанатици. Е, разбира се, вярвам в Сагот и силата му, но не мисля, че е бил бог. Казват, че това е бил просто късметлия крадец от миналото, за чийто похождения и досега се разказват много истории. А хитрите жреци не пропуснали да го издигнат до ранга на божество, за да увеличат притока на злато в храмовете. Защото крадците и мошениците са си суеверен народ и им трябва да се кланят на някого. Хората имат нужда от вяра.